Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
— Въздали са справедливост, с други думи — отбеляза сухо Талрик. — Само че паяците от Паешките земи се справят добре и сега. Значи местните паякородни са били някакъв по-низш вид.
— Или просто не са имали достатъчно пространство за маневриране — каза тихо Гавед. — Подводни градове… Не ще да са били големи, така че къде са можели да идат жителите им, когато робите са въстанали?
— Догадки.
— Разполагаме само с нейните думи, а и те най-вероятно са скърпени от народни предания, чути от този и онзи. И все пак… — Гавед си помисли за езерото навън, за огромната водна шир, която стигаше чак до хоризонта, неизследвана, обточена с тресавища, свърталище на водомеркородни разбойници и чудовищни създания.
— Това са глупости, а момичето е лудо — заяви Талрик, но като че ли не беше съвсем сигурен.
— Моля ви — каза Сеф и подръпна Гавед за ръкава. — Те ще дойдат за мен. Ще ме върнат обратно.
— Вече си избягала, нали? — посочи Талрик. — Значи не може да е толкова трудно. Защо обаче не сме чували нищо за това преди?
— Аз трябваше да умра — каза простичко Сеф. — Майстор Со̀лен ни заведе на тестовия си полигон, в лабораторията си. За да тества върху нас оръжието си, да ни убие. Само че оръжието пропука стената на града. Другите умряха, но аз сграбчих въздуха, задържах го и започнах да плувам. Другите… някои умряха, други бяха заловени, но аз плувах ли, плувах към светлината. Бягали сме и преди. В самото езеро, в пещерите или в дълбокото. Но те винаги ни надушват. И връщат труповете, за да ги видят всички. Между стените на нашия свят няма място, където да се скрием. Затова аз… изплувах да събера въздух. Знаех, че майстор Со̀лен ще ме намери, затова напуснах онзи свят.
Осородните я зяпаха глупаво. Тя също ги гледаше и трепереше от страх, отчаяние и безпомощност.
— И се озовах на това ужасно място! — извика внезапно. Думите, явно дълго потискани, сега най-после избиваха на повърхността като вопъл. — На това ужасно празно място! Това отворено място, което няма край, няма стени и където всичко ме дърпа надолу! А повърхността е толкова нависоко и толкова голяма, светлината й е толкова силна, че кожата ми гори от нея! Гърлото и очите ме болят постоянно и… и… Накрая така или иначе ще ме хванат и ще ме убият с дългата бавна смърт, и по-добре майстор Со̀лен да ме беше убил с машината си, отколкото да се мъча тук. — Притисна с юмруци лицето си, лице разкривено от бездънен ужас, подхранван от всичко, което очите й виждаха и мисълта й докосваше.
— Со̀лен — повтори Гавед. Едно толкова обикновено и типично за бръмбарородните име сред цялата тази лудост, че само по себе си го смразяваше до кости.
— Оръжейни тестове? — възкликна Талрик. — Как може хем да са Умели, хем да живеят под водата? Занаятите и машините са невъзможни без огън. — Гледаше изпитателно Сеф, която се беше свила до стената с ръце на лицето. — Отговори ми, робиньо!
— Имаме огън — каза тя, гордо някак. — Имаме огън. Пълним градовете си с въздух. Но господарите имат машини, на които не им трябва нито огън, нито въздух. — Вдиша дълбоко. — Е, вече ви казах всичко. Ще ме намерят и ще ме убият, но поне ще знам, че съм ви казала.
Гавед отново погледна Талрик и видя, че от скептицизма му не е останал и помен, че несъзнателно е превключил на рекефски режим и претегля евентуалната бъдеща заплаха за една империя, на която уж е обърнал гръб.
„Езеро Лимния е толкова близо.“ Усещаше го, водните му бездни, неизследваните му загадки. „Ако можех да видя някак подводните градове!“ Не би могъл, разбира се — дори те да съществуваха реално, а не само във въображението на Сеф.
„По-добре да я скрием обаче. За всеки случай.“ Стига да убедеше Нивит, можеха да я скрият така, че никой да не я намери. Да, най-добре да я скрият, без значение дали споменатият Со̀лен е сухоземен или воден бръмбар.
На вратата се похлопа силно и всички се стреснаха, дори Талрик. Напразно, оказа се — просто Тиниса и Тисамон се бяха върнали. Влязоха и спряха на прага, озадачени от пребледнелите лица на двамата осородни.
17.
Ключът към успеха на това начинание беше спокойствието и Лирус прегърна спокойствието като свой постоянен спътник. Намираше се в залата за аудиенции, която заедно с други двама слуги беше подредил и приготвил по-рано през деня. Преди да доведе Трудан, беше поостанал да огледа залата за последно. Да се увери, че арбалетът е скрит добре в гънките на тъмната завеса. Лично беше отлостил капаците на двата високи прозореца. Знаеше, че никой няма да ги провери — въпреки нарастващата имперска заплаха сарнианците все още мислеха в две измерения. От незапомнени времена военната заплаха срещу всеки мравешки град-държава в Равнините неизменно идваше от друг мравешки град-държава.