Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Гавед усети как сърцето му се свива в кратък пристъп на болка и съчувствие.
— Идваха и тук, Сеф. Показаха твой портрет и обещаха щедра награда — каза той, колкото се може по-меко.
Нещо сякаш се върза на възел в нея и я преви на две. Косата й провисна пред лицето. Гавед чуваше накъсаното й дишане.
— Редно е да ти кажа, че съм ловец на глави. Издирвам хора срещу заплащане. Рядко ми ги поднасят на тепсия като сега, но така или иначе с това се занимавам. Затова кажи ми как да постъпя с теб.
Стори му се, че девойката свива рамене, но после разбра, че се е разтреперила още по-силно, зърна и сълзи да се стичат по скритото й зад косата лице. Определено не беше паякородна, поне не от породата на онези, които познаваше, защото с такова поведение не би оцеляла и един ден в Паешките земи.
— Но ако ми кажеш честно коя си и откъде идваш, може би ще намеря причина да променя решението си. — Замисли се какво ли би казал Нивит по този въпрос и му стана съвестно. Ала любопитството печелеше превес над обичайната му алчност, нещо повече — тайнственото момиче го беше развълнувало дълбоко.
Даде й време да помисли. Талрик току го стрелваше с остър поглед, сякаш се чудеше що ли за неприлично предложение прави Гавед на момичето. „Сигурно си мисли, че предавам расата, като говоря с низше създание като нея.“
— Идвам от Сколарис — прошепна Сеф.
— Това не ми помага, момиче. Никога не съм чувал за твоя Сколарис. Много ли е далеч? В каква посока?
— Тук е. Долу. — Тя махна с ръка. — Във водата. В езерото.
Стомахът му се сви, а главата му се люшна като при земетръс. В напрегнатата и неприятна тишина, която последва, Гавед си спомни зловещия разказ на Нивит за светлините под езеро Лимния. „Невъзможно.“ Но самият той добре познаваше Джерез и бреговете на езерото. Достатъчно бе да идеш в някоя от десетките долнопробни кръчми в града и да намериш някой водомеркороден, който е толкова пиян, че не може да стои на въздългите си крака. Почерпи го и той много скоро ще се разприказва за светлините в езерото, за лодките, които изчезват без следа, за странните находки, които изплуват понякога от водите му, и за другите чудати истории, които Империята открай време пренебрегва като поредните измишльотини и които водомерките обичат да разказват само защото са родени лъжци.
„Наистина ли искам да знам това?“
— Има… град в езерото? — попита той предпазливо.
— Три — каза с търпелив гласец момичето. — Женавес, Перегранис и Сколарис.
— Паешки градове — каза Гавед.
— Били са — потвърди шепнешком Сеф. — Преди да дойдат господарите.
— В това няма никакъв смисъл — изсумтя с отвращение Талрик. — Луда е. Със сигурност.
„Може би наистина е луда.“ Гавед се вгледа в уплашеното лице на Сеф и реши, че тази възможност не е за пренебрегване. Както и че лудостта би била най-лесният начин да си обясни поведението й… ако не бяха онези, другите, които даваха мило и драго да си я върнат. Цели три града, за които той никога не е чувал? Три града в езерото…
Понечи да се изправи, но тя го сграбчи за ръкава на дългото палто и той замръзна приведен.
— Искам да ти кажа… — прошепна тя, — защото те не искат да знаете. Готови са да ме убият, за да не разберете.
Гавед погледна Талрик, но той само сви рамене и сведе поглед към каквото там четеше. Гавед отново седна на пода и я подкани:
— Ами кажи ми тогава.
— Наши. Градовете са били наши — каза Сеф много тихо, сякаш се боеше, че преследвачите й ще я чуят от калните улици на Джерез или през тихите води на езерото. — Историята се разказва от майка на дъщеря. Градовете са били наши, а господарите са били наши роби, много отдавна.
— Какви господари? — попита с твърд глас Талрик. — Какви роби?
Гавед го стрелна ядосано с поглед, но истината бе, че и сам си задаваше същите въпроси.
— Бръмбарородни — каза после той. — Мъжът, който дойде тук, беше бръмбаророден, навън валеше проливно, а той беше с броня, но без наметало… Макар че ако е дошъл от езерото, едва ли се е притеснявал от дъжда.
— Бръмбарородни… — започна подигравателно Талрик, но после млъкна и заби поглед в стената. Гавед се досещаше за посоката на размислите му.
— В Лошите стари дни Умелите раси са били роби на много места. Преди революцията.
— Революцията, да. — Сеф местеше поглед между двамата. — Градовете били наши, сами сме ги били изтъкали и напълнили с въздух, но после те ни поробили. Историята се предава от майка на дъщеря. Поробили ни с машините и оръжията си. Заели нашите места, а нас низвергнали.