Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Вече всичко беше готово, а Трудан и антуражът му чакаха в преддверието. Лирус зае мястото си в дъното на стаята. Знаеше, че никой няма да му обърне внимание, че ще го възприемат като част от мебелировката. За посетителите щеше да е поредният невидим слуга, а за царицата и съветниците й — просто съгражданин, който си гледа работата.
Царицата влезе първа, придружена от двама телохранители. Малобройната охрана беше знак за доверието й, начин да окаже натиск върху колегиумските посланици и да постигне своето. Лирус долови част от нарежданията, които царицата отправи към двамата телохранители — да кротуват, но и да са нащрек, в случай че тя нареди друго.
За Лирус това беше добър знак. Колкото по-голямо напрежение имаше между Сарн и Колегиум, толкова по-правдоподобен щеше да изглежда неговият сценарий.
Царицата чакаше права — явно тези преговори нямаше да се водят на равни начала. Решила бе да пробва нова тактика. Стоеше до напалената камина, нагиздена с лъскава броня и дълъг тъмен плащ, и чакаше да й доведат бръмбара. Аудиенцията щеше да е интересна, прецени Лирус.
Двамата пазачи бяха заели позиции до вратата и на Лирус му хрумна, че би могъл да убие царицата още сега. Пулсът му се ускори и той се постара да прогони издайническата мисъл от главата си, преди да е привлякла нечие внимание. Това щеше да е връхната точка на неговата кариера. Или краят й, разбира се — и на кариерата, и на самия него, — но поне щяха да го запомнят. Той щеше да свали Сарн на колене, по един или по друг начин. „Да убия царицата!“ Тогава господарите му щяха най-после да признаят, че във вените му тече и по-добра кръв, а не само противният сарниански бълвоч. Архивите на Рекеф, тайната история на Империята, щяха да го запишат като верен син.
Не можеше повече да живее сред тези чужди хора, които носеха неговото лице и неговата кожа. Единственият начин да се измъкне от дома им бе като го срине до основи.
Ръцете го сърбяха да грабне арбалета, но той овладя решително този ненавременен порив. Не биваше да избързва. Важно бе онзи тип от Колегиум да е в залата. Когато дойдеше моментът на истината, ситуацията можеше да се извърти всякак, но само с двама телохранители, които да отстрани, току-виж Лирус се оказал единственият оцелял сарниански очевидец, а на кого другиго би повярвал градът, ако не на него? Ако действаше бързо, имаше шанс да свърши работата преди последните мисли на царицата и ескортът й да го разкрият пред всички останали.
Царицата явно бе наредила да въведат посетителите, защото вратата се отвори и в залата влезе дебелият бръмбар, следван от две жени, мухородна и паякородна. Лирус смръщи чело. Това усложняваше донякъде нещата. Трудан явно не ходеше никъде без слугините си. Всички те бяха невъоръжени, разбира се, защото и на най-почетните гости беше забранено да се явяват пред царицата с оръжие. Ала едрият бръмбар държеше увит в плат вързоп и Лирус предположи, че това е новото устройство, откраднато неотдавна от Империята.
Откликвайки на неизречена гласно мисъл, Лирус се приближи с поднос, на който имаше вино в стъклени чаши паешка направа. Бръмбарът и царицата си взеха чаши, същото направи и паякородната слугиня, преди Лирус да е дръпнал подноса. Излъчвайки типичното за сарнианците тихо презрение при сблъсък с чуждоземно нахалство, той се върна при прозореца и остави подноса.
— Майстор Трудан, не е хубаво това — каза царицата. Бръмбарът се направи на интересен, като погледна с вдигнати вежди виното, но опитът му да прояви чувство за хумор не впечатли никого. Лицето на царицата остана все така сурово.
— Ситуацията е сложна, ваше величество — призна Трудан. — Сигурен съм, че с времето…
— Колко време имаме според вас? — прекъсна го царицата. — След колко време войната ще почука на вратата ни? Въпросът с щраколъковете не търпи отлагане, майстор Трудан.
Бръмбарът изкриви лице и хвърли поглед към слугините си. Паякородната изглеждаше възхитително спокойна, мухата се размърда притеснено.
— Няма да пратя войниците си на смърт само защото вие и вашите учени не ни смятате достойни за доверие… с това нещо. — Царицата посочи вързопа в ръцете на бръмбара. — Решавайте, майстор Трудан. Трябва да вземете решение още сега, защото времето ви изтече.