Пражкото гробище

През 1884 година Таксил нанесъл последния удар на чувствата на добрите католици, като публикувал „Любовниците на папа Пий Девети“ и наклеветил вече починал папа. През същата година тогавашният папа Лъв Двайсет и трети публикувал енцикликата „Хуманус Генус“, в която се съдържало „осъждане на философския и морален релативизъм на масонството“. Подобно на енцикликата Quod Aposotlici Muneris, където същият папа „поразил като с мълния“ чудовищните грешки на социалистите и комунистите, тук също на прицел попадала цялата съвкупност от доктрини на масонските сдружения, като се разобличавали тайните, които правели техните членове подвластни на какви ли не престъпления и развивали склонността им към престъпни занимания, защото „това постоянно преструване и желание да останат скрити, това неотклонно обвързване на хората като най-долни оръдия на нечия чужда воля за постигане на зле познавана от тях цел и злоупотребата с тях като със слепи оръдия на всякакви начинания без значение колко злотворни са те, като въоръжава смъртоносно десницата им, тъй че от ненаказауемостта се ражда престъпление, това са все крайности, изцяло противни на природата“. Да не говорим, разбира се, за натурализма и за релативизма на техните учения, които превръщали човешкия разум в единствен съдник на всичко. И се виждал резултатът от подобни претенции: папата загубил земната си власт, появили се планове за унищожение на църквата, бракът бил превърнат в обикновен светски договор, възпитанието на младежта било отнето от духовенството и поверено на светски възпитатели, а учението, че „всички хора имат едни и същи права и са напълно равни; че всеки човек е по природа независим; и че никой няма право да властва над другите; и тирания е да искаш хората да се подчиняват на друга власт освен на онази, която произтича от тях самите“ процъфтявало. Така че, след като „произходът на всички граждански права и задължения е народът или пък държавата“, за масоните държавата можела да бъде само атеистична.