Пражкото гробище

Симонини възстановявал събитията и се питал дали е уместно за него наистина да влезе в ложа. Щяло да се наложи да се подчинява някому, да участва в събрания, нямало да може да отказва услуги на събратя. Всичко това би намалило свободата му на действие. Освен това не можело да се изключи, че за да го приеме, ложата ще проучи сегашния му живот и миналото му, а това той не можел да допусне. Може би би било по-удобно да шантажира някой масон и да го използва като доносник. Нотариус, изготвил толкова много фалшиви завещания, все пак би трябвало така или иначе да е попадал на някой масонски сановник.

Пък и нямало защо да прибягва до открит шантаж. От няколко години бил решил, че превръщането му от mouchard в международен шпионин наистина му е донесло нещо, но недостатъчно в сравнение с амбициите му. Шпионството го обричало на почти нелегално съществуване, а с напредването на възрастта все повече усещал нуждата от богат и достоен живот. Така открил истинското си призвание: да не е шпионин, но да кара всички да мислят, че е шпионин, и то шпионин, който тъче на различни станове, така че никога не се знае за кого точно събира информация и с колко информация разполага.

Да минава за шпионин било доста доходно, защото всички се стремели да измъкнат от него данни, които смятали за безценни, и били готови да похарчат доста пари, за да изкопчат от него нещо поверително. Тъй като не искали да се издават обаче, под претекст на неговата нотариална работа му плащали, без да им мигне окото, надутите му хонорари, като не само плащали прекомерно за несъответна на парите нотариална услуга, но и не получавали никаква информация. Просто мислели, че са го купили, и оставали в търпеливо очакване на новини.

Разказвачът смята, че Симонини бил изпреварил новите времена: всъщност с разпространението на свободния печат и на новите начини за осведомяване, от телеграфа до радиото, което било на път да се появи, поверителната информация ставала все по-рядка и това щяло да предизвика криза в професията на тайния агент. По-добре е да не знаеш никакви тайни, но да създаваш впечатлението, че знаеш, и то важни. То е като да живееш от рента или да се ползваш от авторските права на някой патент: стоиш си като пет пари в кесия, а другите те превъзнасят как благодарение на теб са стигнали до потресаващи разкрития, славата ти крепне и парите идват при теб, без да си мръднеш пръста.