Пражкото гробище

Как да се свържеш с човек, който, без да е пряко шантажиран, би могъл да се бои от шантаж? Първото име, което му изскочило в ума, било на Таксил. Спомнял си, че се били запознали, когато фалшифицирал за него някакво писмо (от кого? до кого?), а той му разказал, като почти важничел, за присъединяването си към ложата Le Temple des amis de l’honneur français120. Дали Таксил бил подходящият човек? Симонини не искал да прави погрешни стъпки и отишъл при Ебютерн за сведения. За разлика от Лагранж, Ебютерн никога не променял мястото на срещите: винаги на едно определено място в дъното на централния кораб на Нотър Дам.

Симонини го попитал какво знаят службите за Таксил. Ебютерн се разсмял:

— Обичайното е ние да искаме сведения от вас, а не обратното. Но този път ще ви помогна. Името ми говори нещо, но не е от компетентността на службите, а на жандармерията. Ще ви известя след няколко дни.

Докладът дошъл преди края на седмицата и несъмнено бил интересен. В него се казвало, че Мари Жозеф Габриел Антоан Жоган-Пажес, наричан Лео Таксил, бил роден в Марсилия през 1854 година, посещавал йезуитско училище и като очевидна последица към осемнайсетгодишната си възраст започнал да сътрудничи на антиклерикални вестници. В Марсилия ходел по леконравни жени, между които и една проститутка, впоследствие осъдена на дванайсет години принудителен труд, задето убила своята хазайка, както и една друга, после арестувана, защото убила любовника си. Може пък и полицията дребнаво да му е приписвала като сериозни иначе случайни познанства, доста странно при положение, че и Таксил работел за правосъдието, като предоставял на полицията сведения за републиканските среди, в които се движел. Може пък полицаите да се срамували от него, защото веднъж дори имало оплакване, че прави реклама на някакви така наречени Бонбони от сарая, които всъщност се оказали афродизиаци на хапчета. Още в Марсилия през 1873 година изпратил до местните вестници писма с фалшиви подписи от рибари, в които се предупреждавало, че заливът гъмжи от акули, с което създал сериозна тревога. По-късно бил осъден за статии срещу религията и избягал в Женева. Там разпространил твърдения, че на брега на Женевското езеро имало останки от римски град, и привлякъл рояци туристи. За разпространение на неверни и тенденциозни твърдения го изгонили от Швейцария и се установил най-напред в Монпелие, после в Париж, където основал „Антиклерикална книжарница“ на улица „Дез Екол“. Неотдавна влязъл в една масонска ложа, но го изключили от нея за недостойно поведение. Изглеждало, че антиклерикалните занимания вече не му носели доход както преди и бил затънал в дългове. Сега Симонини си спомнил всичко за Таксил. Написал няколко книги, които освен антиклерикални били и явно антирелигиозни, като например „Животът на Иисус“, в която разказът се основавал на много неуважителни рисунки (например за отношенията между Мария и гълъба на Светия Дух). Написал и доста мрачен роман, „Синът на йезуита“, който доказвал, че авторът му е измамник; на първата му страница имало посвещение на Джузепе Гарибалди („когото обичам като баща“), дотук добре, но на титулната страница пишело „Въведение“ от Джузепе Гарибалди. Уводът бил озаглавен „Антиклерикални мисли“ и бил пълен с невъздържани хули („когато пред мен застане свещеник, и особено йезуит, квинтесенцията на свещеника, цялата мерзост на природата му ме поразява дотам, че се разтрепервам и започва да ми се гади“), ала не назовавал по име произведението, за което уж било написано въведението — така ставало ясно, че Таксил е взел текста на Гарибалди от кой знае къде и го представя като написан специално за своята книга.