Пражкото гробище
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Тафров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пражкото гробище». Краткое содержание книги:
„Пражкото гробище“ е с обем 528 страници (на италиански) и вече цяла година е тотален бестселър в Италия, Испания, Аржентина и други испаноговорящи страни, а откакто излезе на английски — и в англоезичния свят. Само в Италия книгата излезе с огромния за страната тираж от 200 хиляди екземпляра!
След всичко това един така наречен Страшен брат подготвял профана, свалял му шапката, палтото и дясната обувка, навивал му десния крачол на панталона над коляното, заголвал ръката и гърдите откъм сърцето, слагал му превръзка на очите, карал го да се завърти няколко пъти и след като го превеждал нагоре и надолу по различни стълбища, го завеждал в Залата на изгубените стъпки. Отваряла се врата и един Знаещ брат наподобявал стърженето на огромни резета с помощта на инструмент, направен от големи скърцащи пружини. Вкарвали кандидата в зала, където Знаещият докосвал голите му гърди с острието на сабя и Преподобният питал: „Профане, какво усещате върху гърдите си? Какво имате на очите?“. Кандидатът следвало да отговори: „Очите ми са покрити с дебела превръзка, а на гърдите си усещам острието на оръжие“. А Преподобният: „Господине, това желязо, което винаги се изважда, за да накаже клетвопрестъплението, е символ на угризението на съвестта, което ще разкъса сърцето ви, ако за ваше нещастие станете предател на общността, в която искате да влезете; а превръзката на очите ви е символ на заслеплението, в което пребивава човек, поддал се на властта на страстите и потънал в невежество и суеверие“.
После някой хващал кандидата, карал го пак да се завърти около себе си и когато на него започнело да му се вие свят, го избутвал пред един голям параван от многопластов картон, приличен на кръговете, през които скачат конете в цирка. След заповед да го вкарат в дупката блъскали с всичка сила нещастника в паравана, картонът се късал и той падал върху дюшек, разположен от другата страна.
Да не говорим за БЕЗКРАЙНАТА СТЪЛБА, всъщност долап като за вадене на вода, и който се изкачвал по нея, попадал непрестанно на ново стъпало нагоре, но стълбата пропадала все надолу и човекът със завързани очи си оставал на една и съща височина.
Престрували се дори, че източват кръвта на чирака и го белязват с огнено клеймо. Един Брат хирург хващал ръката му, убождал го доста силно с клечка за зъби, а друг Брат пускал върху ръката му много тънка струйка хладка вода, за да го накара да мисли, че кръвта му изтича. Изпитанието на горещото желязо се правело, като един от Знаещите попивал със суха гъбичка част от тялото му и върху нея слагали бучка лед или горещия край на току-що угасена свещ, или столчето на чаша със сгорещена течност, в която горели хартия. Накрая Преподобният разкривал пред кандидата тайните знаци и специалните думи, чрез които братята се разпознават помежду си.
Симонини си спомня за тези произведения като техен читател, а не вдъхновител. Все пак в паметта му е останало, че още преди да излезе всяка нова книга на Таксил, той (следователно предварително знаел какво съдържа) отивал при Осман бей и разказвал съдържанието й, сякаш ставало дума за някакви изключителни разкрития. Вярно е, че после Осман бей му обръщал внимание, че всичко каквото му е разказал предишния път после се е появило в книгата на Таксил, но на Симонини му било лесно да отвръща, че да, неговият осведомител бил Таксил, но че той, Симонини, не е виновен, че след като Таксил е разкрил пред него масонските тайни, се опитва да извлече материална изгода от тях, като ги публикува в книга. Можело при желание да му се плати да не дава публичност на опита си — и като казвал това, Симонини поглеждал красноречиво Осман бей. Той обаче отговарял, че пари, дадени на бъбривец, за да го убедят да си мълчи, са хвърлени на вятъра. А и защо Таксил да си мълчи точно за тайни, които вече е издал? И, изпълнен с основателно недоверие, Осман не давал в замяна на Симонини никаква информация за Израелитския съюз.
Затова Симонини престанал да го информира. Но въпросът, казвал си Симонини, докато пишел, е следният: защо си спомням, че давам сведения на Осман бей, получени от Таксил, но не си спомням нищо за контактите ми с Таксил?
Добър въпрос. Ако си е спомнял всичко, нямало сега да пише за това, което се опитвал да възстанови в съзнанието си. Quelle histoire!135
След този мъдър коментар Симонини отишъл да си легне и се събудил на следващата, както си мислел, сутрин, целият потен като след нощ на кошмари и на стомашно неразположение. Но като седнал на писалището си, осъзнал, че се е събудил не на следващия ден, а на по-следващия. Докато той спял в продължение не на една, а на две нощи, неизбежният абат Дала Пикола не стига че сеел трупове в неговата лична клоака, а се намесил и с разказ за някои събития. С които той самият очевидно не бил запознат.
135
Каква история! (фр.) — Б.пр.