Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
Рижия беше с маска на лицето и заглаждаше с машина голите дъски на пода. Навсякъде миришеше на сурово дърво. Тиери стоеше над него със сив костюм, жълта каска и същата физиономия, с която гледа как Розет яде с ръце и размазва храната си по масата. Рижия изключи машината и свали маската. Беше уморен и не особено доволен.
Тиери огледа дъските и каза:
– Почисти праха и ги лакирай. Искам преди да си тръгнеш, да си ги минал поне веднъж с лака.
– Сигурно се шегуваш. Ще трябва да стоя до полунощ.
– Щом трябва – каза Тиери. – Няма да губя още един ден. До Бъдни вечер трябва да сме приключили.
После излезе, мина покрай мен и тръгна по стълбите надолу. Бях се скрила зад вратата и той не ме видя, но аз го разгледах добре и физиономията му изобщо не ми хареса. В нея имаше нещо самодоволно, не точно усмивка, по-скоро озъбване. Сякаш беше Дядо Коледа, решил тази година да не раздаде подаръците на децата, а да ги запази за себе си. И в този момент намразих Тиери. Не защото се беше развикал на Рижия, а защото явно се мислеше за нещо повече от него. Личеше си по погледите, които му хвърляше, по това как стоеше над него, все едно чакаше Рижия да му лъсне обувките, а в цветовете му имаше още нещо – нещо като завист или дори по-лошо...
Рижия седеше с кръстосани крака на пода, маската висеше на врата му, а в ръката му имаше бутилка вода.
– Анук! – той се усмихна. – Виан с теб ли е?
Аз поклатих глава. Усмивката му изчезна.
– Защо не идваш при нас? Каза, че ще дойдеш.
– Просто бях зает – той се огледа из стаята, цялата в найлони и купчини мебели, загърнати като подаръци. – Харесва ли ти?
– Ами...
– Край на местенето. Ще си имаш своя стая. Близо до училище и така нататък.
Понякога се чудя защо възрастните постоянно говорят за образование, след като е очевидно, че децата знаят повече за живота от тях. Защо вечно усложняват всичко? Защо не живеят по-просто?
– Чух какво ти каза Тиери. Не бива да ти говори така. Мисли се за нещо повече от теб. Защо не му кажеш да си гледа работата?
Рижия сви рамене.
– Нали ми плаща. Освен това... – видях как очите му блеснаха. – Може скоро да му го върна.
Седнах на пода до него. Той миришеше на пот и на стърготини, ръцете и косата му бяха целите в прах. Но нещо не беше както преди. Не можех да разбера какво. Очите му грееха весело, ярко, с надежда, за разлика от онзи път в сладкарницата.
– Е, Анук, какво мога да направя за теб?
Трябваше да кажа на Рижия, че е баща на Розет. Да.
Точно така. На думи изглежда лесно като повечето неща. Но когато дойде моментът да се направи...
Аз наплюнчих пръста си и начертах на прашния под знака на Господарката Лунен заек. Зози казва, че това е моят знак. Кръг със заек вътре. Това е символът на новата луна, знакът на любовта и на новото начало, и след като е моят знак, реших, че ще подейства на Рижия.
– Какво има? – той се усмихна. – Езика ли си глътна?
Дали защото думите му ме предизвикаха, или защото никога не ме е бивало да лъжа – особено хората, които обичам, – но изплюх камъчето. Зададох въпроса, който ме човъркаше, откакто говорих със Зози...
– Знаеш ли, че си баща на Розет?
Рижия ме погледна втренчено.
– Какво каза? – попита той.
Нямаше грешка: беше стъписан. Значи не е знаел; но не изглеждаше да е особено доволен.
Погледнах знака на Господарката Лунен заек и начертах до него двойния кръст на Червения Тецкатлипока.
– Знам какво си мислиш. Че изглежда малка за четиригодишно дете. Още се плюнчи. Буди се нощем. И някои неща не ѝ се удават, като например да говори или да се храни с лъжица. Но е много забавна и сладка и ако ѝ дадеш възможност...
Лицето му прежълтя като праха на пода. Той тръсна глава, сякаш сънуваше лош сън и искаше да се събуди.
– Четиригодишно?
– Идната седмица ще има рожден ден – аз му се усмихнах. – Така си и мислех. Че не си знаел. Казвах си: "Рижия нямаше да си отиде просто така, ако знаеше за Розет."
И после му разказах за раждането ѝ, за малката пекарна за палачинки в Ле Лавьоз и как отначало Розет боледуваше, как я хранехме с капкомер, как се преместихме в Париж и какво стана после...
– Почакай – прекъсна ме Рижия. – Виан знае ли, че си тук? Знае ли, че си дошла да ми кажеш това?
Аз поклатих глава.
– Никой не знае.
Той се замисли и цветовете му постепенно преминаха от хладно сини и зелени в яркочервени и оранжеви, и устните му се свиха, и той престана да бъде Рижия, когото познавах.