Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
Възпитаното момиче кимна разбиращо. Тъкмо да продължа, чух гласа на запалената фотографка:
– Професоре, не ви виждаме, може ли да разказвате прав…
Нестройният хор я подкрепи:
– Да, да, искаме да виждаме лицето ви.
– Моля, разказвайте прав…
Ето защо мразя да участвам в такива мероприятия – не след дълго неволно ставаш заложник на участниците. Ако откажеш, ще те сметнат за невъзпитан или надут, ако се съгласиш – по-зле, защото капризите им край нямат.
– Ще бъде ли проблем за вас? – безпомощно попитах шофьора.
Притеснено ме погледна в огледалото:
– За мен няма проблем, професоре, но ако се наложи да натисна спирачките, може да паднете – лицето му стана аленочервено, но добави: – На шосето сме, госпожо, дори аз да карам бавно, какво ще стане, ако отсрещният шофьор допусне грешка?
Беше ядосан и тонът му сякаш стана по-рязък, но добре, че Тахир Хакъ прекъсна думите му:
– Хайде, Кадри, давай, момчето ми… Всъщност тук и да искаш, не можеш да караш бързо. Давай внимателно. А Мющак ще се държи здраво…
Макар и да не му хареса, вероятно от уважение към възрастния професор потисна негодуванието си и каза:
– Добре. Както кажете, професоре. Но предупреждавам, че ако стане беля, не отговарям.
Тахир Хакъ кимна в знак на съгласие и се обърна към мен:
– Нали няма да паднеш, Мющак?
– Няма, няма… – и се обърнах към шофьора да го успокоя. – Благодаря за разбирането, господин Кадри.
Не отговори, а намали скоростта – хайде да ви видим – и заби напрегнат поглед в пътя. Видях потрепването на тънките му устни, скрити под кестеняв мустак. В автобуса повя неприязън. А аз като да бях отговорник за разходката се изправих, за да не дразня повече влюбената в историята група. „Мющак винаги е бил отговорно дете.“ Веднага обърнах гръб на ясните очи на мама, усмихваща ми се от предното стъкло. При толкова много хора сега не можех да се занимавам с призраци.
– Ето – казах възможно най-жизнерадостно. – Така добре ли е? Всички ли ме виждат?
Силни аплодисменти заплющяха от седалките.
– Добре е, добре…
– Чудесно…
– Прекрасен професор…
За да не помисли шофьорът аплодисментите за реакция срещу него, успокоих положението:
– Добре, хайде да не преувеличаваме, приятели… – но когато на разклона за гробищата „Ашиян“ светофарът светна червено, автобусът подскочи от внезапното спиране, сякаш шофьорът правеше напук. Може и да не беше нарочно, кой знае. Понеже не бях в настроение да попитам изнервения шофьор, трябваше да взема мерки за собствената си стабилност. Хванах се с лява ръка за предната седалка и опрях гръб в насрещната. – Та така, говорехме за последния римски император Константин XI. Той се възкачил на престола след смъртта на брат си, приблизително четири години преди завладяването… Както са казали дедите ни, какъвто ти е късметът. На Константин тронът изобщо не му донесъл късмет. Само три години след интронацията изправилият се насреща му Мехмед II щял да реши съдбата му. Разбира се, първият признак за приближаващите ужасни дни бил строежът на крепостта, която разгледахме преди малко. Първоначално мнението му за младия падишах било погрешно и се заяждал с османците заради принц Орхан, но преди още да мине една година, щял да осъзнае грешката си, схващайки, че насреща си има много различен от Мурад II владетел. Мехмед бил решителен, смел, амбициозен и най-важното – имал високи цели. Първата пречка пред осъществяването им бил Константинопол. Сигурно императорът се е разтреперил от страх, научавайки това. Но тогава още хранел надежда. Възлагал на два основни стълба за отбраната на Константинопол.
Замълчах. Всички очи бяха вперени в мен. Дори къдрокосият момък от задната седалка беше забравил момичетата до себе си и ме слушаше с отворена уста. А не можех да си спомня през последните десет години да съм изнасял лекция, събрала толкова внимение. По-рано, преди Нюзхет да ме напусне, дори да не бях най-популярният преподавател във факултета, бях историк, на чиито лекции студентите влизаха с желание. Дори имаше колеги, които ми завиждаха за това. Но това беше едно време, много отдавна… После угасна радостта от живота. След нея и удоволствието от работата. Накрая се превърнах в скучен човек. Който нямаше желание нито да разкаже нещо някому, нито някой да го чуе. Но сега в този автобус, от чиито седалки се разнасяше мирис на евтин ароматизатор, беше наистина изненадващо да видя как множество съвсем различни хора ме слушат със спотаен дъх. Да не се връщаха старите дни? Защо не? Нюзхет вече я нямаше. Тази незарастваща сърдечна рана, тази жестока мъка, тази изгаряща омраза ги нямаше вече. Дали? Няма дразнител – няма проблеми? Не мислех така, нищо не беше свършило. Един само поглед към пребледнялото лице и пълни с тревога очи на професора беше достатъчен да се разбере това. Не, аз не бях се променил. Бях същият мрънкащ историк, когото всички познаваха и който не беше полезен даже за себе си. Това не се дължеше на способностите ми, а на увлекателната тема. Хората се интересуваха от историята на своя град. Искаха да разберат как той е сменил владетеля си. Освободих се от ненужните си размишления и попитах: