Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
– Всъщност, професоре… – започнах, но някакъв глас ме прекъсна:
– Мога ли да се снимам с вас? – и без да изчака отговор, помежду ни се намести закръглена госпожа, най-смелата от трите, които казаха на Тахир Хакъ, че е млад. – Ех, за да се снимам с вас, разгледах само едната кула – и ме избута. – Нищо, не съжалявам, друг път ще ги обиколя, но едва ли пак ще се срещна с вас. Хайде, Пеями, снимай, какво чакаш? – обади се към дребен мъж насреща ни с фотоапарат в ръка и стеснителна усмивка.
29
„Пак съм от страната на губещите“
„Основното ни различие с животните е развитата ни психика. С мислите, чувствата, усещанията, егото или съзнанието, както и с подсъзнанието. Духовният мир на никое друго живо същество не е достигнало това ниво и въпреки това много често човек проявява близки до животинските реакции.“
Застанал насред Румелийската крепост, изненадан наблюдавах доказателството за теорията, чута от Шазие. Тази напориста жена, вмъкнала се, без да пита, между нас с Тахир Хакъ, беше последвана от останалите членове на групата и млади и стари, жени и мъже се втурнаха да позират. Това не ми пречеше, обаче с разговора ни беше свършено. И то когато финалът беше така близо. А още по-изнервящо беше, че и мен повлякоха в тази суматоха. Колкото и да опитвах да се отдръпна, всеки желаещ да попадне в кадър с нашия сладкодумен професор ме влачеше в тълпата. Можех да си кажа, какво искаш повече, хората се интересуват от теб, опитай да се зарадваш на това. Но трябва да признаете, че никак не беше удачно поне трийсет пъти да се усмихна пред обектива насред построената преди повече от петстотин години крепост с неразрешено убийство в ума и колта на баща ми в чантата. Но нямах друг изход, освен да се правя на щастлив и да се хиля в студените очи на камерите. Надявах се да продължим прекъснатия разговор в автобуса. Мислех, че Тахир Хакъ ще седне до мен със същата цел и така ще можем да споделим до края на разходката скритите мисли, които не можахме да разкрием въпреки желанието си. Да, само да не беше проклетото ми възпитание…
Когато най-сетне безкрайните снимки свършиха, всичко изглеждаше наред. Вървейки към автобуса, успях да се измъкна от групата и да предложа на Тахир Хакъ да седнем заедно, а той ми прошепна:
– Добре би било.
Той пръв се качи в автобуса; тъй като от уважение никой не поиска да го пререди, спокойно изкачи стъпалата и се отпусна на седалката по диагонал от шофьора. Аз трябваше да побързам, макар и с малко бутане, за да седна до него, и навярно никой нямаше да възрази. Защото безпроблемно стигнах до автобуса. Но когато се насочих към първата врата, възрастен мъж с посребрени коси ме побутна по лакътя и каза високо:
– Браво на вас, много добре разказвате – не видях скритите му зад слънчеви очила очи, но усетих, че го казва искрено. Сигурно беше на възрастта на професора. – Тахир Хакъ не би го разказал толкова добре.
– Но, моля ви! Нали от него съм научил всичко…
Благосклонна усмивка се разля по устните му.
– Добър сте, това е хубаво… – и протегна ръка: – Аз съм Бахри.
Изразът на лицето му говореше, че се познаваме. Не си спомнях, разбира се…
И тъкмо казах:
– Приятно ми е – и се запътих към автобуса, когато забелязах госпожа Жале зад себе си. Възпитанието ми отново взе връх напълно излишно и като направих път на жената, в която нямаше нищо забележително освен флирта с Тахир Хакъ, я пуснах пред себе си. И то въпреки настояването и:
– Но, моля ви, господин Мющак, заповядайте.
И какво друго да направи жената, просто се качи в автобуса. „Браво, момчето ми, това ти подхожда като последен принц от рода Серхазин“, дочух гласа на майка ми, заглъхнал при сядането на изкачилата стъпалата и седнала до Тахир Хакъ госпожа Жале. Аз също бързо изкачих стъпалата и за да не срещна укорителния поглед – какво направи бе, глупако, – на Тахир Хакъ, се строполих на седалката зад тях.
За да не пропусне падналия и удобен случай, госпожа Жале веднага се впусна в разговор:
– Ах, колко добре обяснявате, господин Тахир… Събитията сякаш се разиграваха пред очите ми. Също като в онези дни.
Нашият дядка не беше толкова очарован:
– Благодаря, госпожо Жале, преувеличавате.
Гласът му беше неприветлив. Вероятно и той мислеше за разговора ни, обаче не можеше просто да каже на жената да се премести отзад. И защо да бъде груб заради глупостта на такъв като мен?
– Но едно нещо ме човърка – продължаваше да упорства госпожата, без да има понятие от душевното състояние на професора. – Какво е станало с корабите, минаващи през провлака след построяването на крепостта?