Убийството на султана

30

„Предпочитам турска чалма вместо латинска тиара“

Тази история винаги ме е натъжавала. Когато и да се заговори за обсадата на Константинопол, ме обзема непонятна печал и се чувствам някак обиден. В това душевно състояние изпаднах за пръв път, четейки дневника за обсадата на Николо Барбаро63. Когато прочетох написаното от доктора за лично преживения от него 54-ти ден от страшната обсада, продължила от 6 април до 29 май на 1453 година, едва сдържах сълзите си. „Много е чувствително това дете. Съжалява дори враговете си.“ Враговете… Източните римляни врагове ли ми бяха? Мои не, но на дедите ми. Вероятно по тази причина се засрамих от съжалението си към защитниците на града и затворих книгата, без да я прочета докрай. Но това не заличи от слуха ми стенанията на ужасените от случващото се хора, молбите и молитвите им. Въпреки прекрасно да знаех, че Източната Римска империя е била пред разпад и да бях пределно сигурен, че ако не османците, то друга държава непременно е щяла да завладее Константинопол, не можах да се отърва от безсмислената тъга. Безсмислена, защото насилието е било закон на епохата. Османци, кръстоносци или монголци – който е силен, напада… Било е традиция: победителите са имали право да вършат каквото им хрумне с победените. А аз съм потомък на победителите, като освен това дължа възможността да живея в този прекрасен град на онази историческа победа. „Историкът няма право на чувства, Мющак. Трябва да преценява войните от гледна точка на породилите ги условия.“ Много правилен възглед, но ела го кажи на сърцето ми. Ето заради това изпаднах в паника, когато Тахир Хакъ нареди да разкажа за превземането на Константинопол през призмата на обсадените, тоест на онези в града, и си рекох олеле, ами сега? Но нека призная, че началото на разказа не беше толкова трудно, колкото се опасявах. Да не би пък аз да се променях? Дали събитията от последните два дни не ми бяха помогнали да се приспособя? Както и да е, стига съм се занимавал със себе си и да се постарая да ощастливя групата, чакаща нетърпеливо разказа ми.

– Искам да започна с едно странно съвпадение – започнах, докато автобусът слизаше към успоредния на морето път. – Най-бляскавите дни в Римската империя за Константинопол започнали под управлението на Константин. Гай Флавий Валерий Аврелий Константин… Обикновеният дотогава Византион при този велик император станал столица. А след повече от хиляда години при друг Константин ще свърши римският период на града… Константин Палеолог Драгаш… Сиреч последният римски император…

– Бил е храбър, нали? Загинал е в битка.

Познатият глас идваше зад гърба ми. Обърнах глава и я видях. Забрадената девойка. Разширените от сянката на автобуса очи гледаха заинтересовано.

– Четох някъде, че султан Мехмед Хан Завоевателя се отнесъл с уважение към трупа му.

– По този въпрос има различни предания – отклоних темата. – Чакайте малко, Константин Драгаш още е жив. Константинопол още е под източно римско владичество… Историята се развива хронологично, понякога за разлика от цивилизацията. Събитията трябва да се разказват поред. Така няма да се объркваме.