Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Булингер каза:
— Позволявам си да напомня, че за неговия пост това не е необходимо.
Шахтнер продължи:
— Но не му пречи да критикува музикантите, нали?
Всички се изсмяха и Леополд заяви:
— Убеден съм, че ще харесате до един новата ми квартира.
Булингер рече:
— Навярно тя е признак на това, че вече смятате да стоите тук.
— Скъпи приятелю, служа в придворната капела вече тридесет години.
— Но не без прекъсване.
— Не съм бил изключван от списъка на музикантите.
Носачите бяха свършили със свалянето и трябваше да се тръгва за новото жилище, напомни Ана Мария на Леополд. Но къде се бе дянал Волфганг? Нанерл и Тереза бяха при нея, а от сина й нямаше и следа. Леополд се обезпокои и тя си помисли, че той винаги се отнася към Волфганг като към бебе, а синът вече е на седемнадесет години.
Опитвайки се с тон на безразличие да скрие безпокойството си, Леополд каза:
— Навярно е забравил нещо. Знаеш колко разсеян е понякога. — И все пак си отдъхна, когато Хагенауер, мълчалив както винаги, забеляза Волфганг да седи на слънце на каменната пейка отсреща, взел на коленете си Бимперл, малкия фокстериер, подарен наскоро от майка му.
— Волфганг обикновено е весел и непринуден — забеляза Шахтнер, — а сега изглежда умислен, почти мрачен.
Нанерл предположи:
— Сигурно не му се иска да се премести.
— Нищо подобно — заяви Леополд.
— Каза ми, че ще му е мъчно за старата квартира, татко.
— На всички ще ни е мъчно, но там ще има повече място за работа и игри.
Нанерл рече, чувствувайки се между приятели:
— Той може да композира навсякъде.
Булингер каза:
— Не бива да се забравя, че е още дете.
— След цялото това творчество? — недоумяваше Леополд.
— Сега прилича повече на тебе, Леополд, и по-малко на Ана Мария — отбеляза Шахтнер. — Лицето му е станало по-закръглено, светлата коса е почти кестенява, очите — някак изпъкнали.
— Това е от прекараната болест — обясни Ана Мария. — Добре, че не му останаха белези по лицето.
Волфганг беше смутен. Татко казваше, че трябва да скача от радост заради новата квартира, а той никак не се радваше при мисълта, че се налага да се раздели с къщата на Гетрайдегасе 9. Затова бе отишъл на Лохелплац на любимото си място, да премисли нещата. Малката каменна пейка от унтерсбергски мрамор, обикновена ниша в стената срещу входа на тяхната къща, бе на слънце по това време на деня и удобно място за размисъл. Странно: едва когато му предстоеше да се прости с нещо, започваше да изпитва тъга по него, и то много силна тъга. Вещи, на които преди не бе обръщал никакво внимание, изведнъж ставаха великолепни и безценни. Те го изпълваха с приятни спомени, придаваха на стаите живот. Побиха го обаче тръпки, като си спомни зимните нощи, когато печките изгаснеха и никой не смееше да стане от леглото и да ги напали отново в ледено студената стая — това отнемаше цял час. На мама пък ще й липсва пазара зад къщи, където разменяше по някоя приказка със съседките. Мама каза, че били живели тук двадесет и пет години, че не са имали с татко друга квартира — настанили се на Гетрайдегасе 9 още като младоженци. Нищо чудно, че тя плака вечерта, когато татко съобщи, че ще се местят. Волфганг имаше желание да напише по този повод песен, но реши, че ще е много сантиментално, стана му неловко, а никога не композираше, когато изпитваше подобно чувство. И още: много обичаше малката чешмичка, само на метър от пода, вградена в стената при входа на кухнята. Самата кухня представляваше грозно средновековно помещение с най-обикновено огнище и той я отбягваше колкото може повече; освен това кухнята е за жените, не за мъже — но много обичаше чешмата. И сега, както седеше на пейката, ясно си представяше всичките важни подробности: чучура с фантастична фигура, чудесно изваяното лице, безупречната уста, от която бликаше водата, и изящно издяланото корито. Майсторът не се беше подписал на това произведение на изкуството, върху него стоеше само годината на изработката — 1657.
Татко се изправи до Волфганг:
— Време е да тръгваме, момчето ми.
В очите на Хагенауер блестяха сълзи и Леополд се пошегува, за да скрие собственото си вълнение:
— Не се преместваме далеч. Сега не отиваме в Италия. По права линия е на по-малко от километър и нещо. Тръгвате по Гетрайдегасе, свивате наляво при кметството, после пресичате реката…
Хагенауер го прекъсна:
— Зная пътя дотам.
Леополд даде знак да тръгват. Всеки носеше най-скъпото за себе си. Волфганг притискаше нежно кученцето и клетката с канарчето. Нанерл гордо държеше тетрадката с първите си композиции и златната кутийка за енфие, подарена им от Луи XV; Ана Мария носеше първата цигулка на Волфганг и кичур от русата му коса като бебе; Тереза бе взела люлката, останала от Нанерл и Волфганг; Леополд държеше диплома от Болонската филхармонична академия, документа от папата, който провъзгласяваше сина му за „кавалер“, и първите съчинения на Волфганг.