Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Наистина Луи XV, помръкнал, неспокоен и раздразнен, се приближи до прозореца, облегна ръка на инкрустираната дръжка и долепи челото си до хладните стъкла.
През това време разговорите на придворните се чуваха като шумолене от листа на дървета пред буря. Всички погледи се местеха от часовника към краля. Часовникът удари десет и половина. Господин Дьо Мопу се приближи до краля.
— А, край, край — каза Луи XV, клатейки глава. — Тя вече няма да дойде.
Въпреки че кралят произнесе полугласно тези думи, беше настанала такава тишина, че присъстващите ги чуха. Всички обърнаха глави и се спогледаха. Кралят се отдалечи от прозореца и отиде в средата на салона, за да види шпалира от придворни.
— Много се боя да не би да пристигне някоя неприятна новина — каза госпожа Дьо Мирпоа на ухото на херцога, който пък скри една лека усмивка.
Но изведнъж лицето на краля светна, а очите му блеснаха от радост.
— Госпожа графиня Дю Бари — извика вратарят към церемониалмайстора.
— Госпожа графиня Дьо Беарн!
Тези две имена накараха всички сърца да подскочат от противоречиви чувства. Поток от придворни, силно увлечени от любопитството си, се приближи до краля. Случи се така, че госпожа Дьо Мирпоа беше най-близо до Негово величество.
— О, колко е красива! Колко е красива! — провикна се тя и допря ръцете си една до друга като за молитва. Кралят се извърна и й се усмихна.
— Това не е жена, а фея! — добави херцог Дьо Ришельо. Кралят се усмихна едва-едва на стария придворен.
Наистина никога графинята не е била толкова красива. Никога досега по-нежно лице и така добре изиграно чувство, по-скромен поглед, по-благородна фигура и по-елегантна походка не бяха предизвиквали такова възхищение в салона на кралицата. Хубава с омайваща красота, богато облечена без излишен блясък и най-вече с безупречна фризура, графинята приближаваше, държана за ръка от госпожа Дьо Беарн, която въпреки ужасните си болки не куцаше и не кривеше лицето си. От старческото й лице обаче падаха частици от изсъхнала пудра, а всеки неин мускул трепереше болезнено при най-малкото движение на наранения й крак.
В мига, когато според етикета графинята подгъваше коляно, за да целуне ръката на краля, Луи XV я хвана за ръката и я повдигна с една-единствена дума — възнаграждение за всичките й страдания през последните петнадесет дни.
— Вие в краката ми, графиньо? Вие се шегувате с мен! — каза той. — Аз съм този, който би трябвало и би искал да бъде във вашите крака.
После кралят разтвори ръце — както изискваха правилата на представянето, но вместо да се престори, че я целува, я целуна наистина.
— Имате красива кръщелница, госпожо — каза той на госпожа Дьо Беарн. — А и тя има благородна кръстница, която ми е приятно да приема в двореца.
Старата дама се поклони.
— Идете да поздравите дъщерите ми, графиньо — каза кралят тихо на госпожа Дю Бари.
Трите дъщери на краля, виждайки госпожа Дю Бари да приближава, скочиха на крака и зачакаха. Кралят следеше всичко. Очите му, вперени към тях, им внушаваха най-благосклонно поведение. Трите госпожи, малко развълнувани, отговориха на поклона на госпожа Дю Бари, която направи много по-нисък поклон, отколкото позволяваше етикетът. Това беше оценено като проява на най-добър вкус и трогна до такава степен принцесите, че те я целунаха, както беше сторил кралят — и то с такава сърдечност, че той остана очарован.
От този момент успехът на графинята се превърна в триумф. Наложи се най-бавните и най-несръчните да изчакат цял час, преди да успеят да поздравят кралицата на празника.
Графинята, поддържана от любовта на краля и от любезния прием на госпожите и от кръстницата, оглеждаше вече по-смело мъжете, наобиколили краля. Там тя беше уверена в позициите си, сега търсеше своите врагове сред жените. Една фигура й закри гледката.
— Ах, господин херцог! — каза тя. — Трябваше ли да дойда чак тук, за да ви срещна?
— Какво искате да кажете, госпожо? — попита херцогът.
— От осем дни човек не може да ви види нито във Версай, нито в Париж, нито в Люсиен.
— Подготвях се за удоволствието да ви видя тази вечер тук — отговори старият придворен.
— Виж ти! Наистина, господин херцог, знаели сте това и не сте ме предупредили — мен, вашата приятелка, която не знаеше нищо? Какъв човек сте!
— Госпожо — каза Ришельо, без ни най-малко да се развълнува от нейната ирония, — не разбирам добре защо ви е липсвала увереността, че ще дойдете тук?
— Ще ви кажа — защото навсякъде бяха поставени капани.
И тя загледа втренчено херцога, но той издържа невъзмутимо погледа й.
— Капани ли? О, Господи! Какви ги говорите, госпожо?