Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Дофината пребледня, но по побелелите й устни се изписа най-нежна усмивка.
— Ваше величество — каза тя — е много щастлив, че има такава очарователна приятелка.
Всички се гледаха с учудване, което стигаше до смайване. Беше ясно, че дофината следваше указанията на австрийския двор и вероятно повтаряше думите на самата Мария-Терезия. Господин Дьо Шоазьол сметна, че присъствието му е необходимо. Той се приближи, за да бъде представен, но кралят направи знак с глава и барабаните забиха, тромпетите засвириха, а оръдието гръмна.
Кралят пое ръката на младата принцеса, за да я отведе в каретата си. Така, водена от него, тя мина покрай господин Дьо Шоазьол. Не беше възможно да се каже дали го видя или не, но беше сигурно, че тя не направи нито с ръка, нито с глава и най-малкия знак, който да прилича на поздрав.
В това време, задържани до този момент от уважението и чувствата, започнаха шумни коментари. Дю Бари се приближи до каретата на графинята, а тя го посрещна с усмихнато лице, чакайки поздравленията му.
— Знаете ли, Жана, кой е този млад човек? — попита я той, показвайки й с пръст един конник, който разговаряше с някого до една от каретите на госпожа дофината.
— Не — отговори графинята.
— А знаете ли кое е това възхитително създание, с което той разговаря?
— Бледото младо момиче с величествената осанка ли?
— Да. Кралят в момента я гледа и по всяка вероятност пита дофината за името й.
— Е, и?
— Е, и… това е сестра му!
— А! — каза госпожа Дю Бари.
— Слушайте, Жана, не зная точно защо, но ми се струва, че вие трябва да се пазите от сестрата толкова, колкото аз от брата.
— Вие сте луд.
— Аз съм разумен. Но във всеки случай аз ще се заема с това момче.
— А аз ще държа под око момичето.
— Тихо — каза Жан. — Ето нашия приятел херцог Дьо Ришельо.
Наистина херцогът се приближаваше, клатейки глава.
— Какво ви е, скъпи херцог? — попита графинята с най-очарователната си усмивка. — Човек би казал, че сте недоволен?
— Графиньо — отговори херцогът, — не ви ли се струва, че всички сме твърде сериозни, дори бих казал, че направо сме почти тъжни. И то при такъв радостен случай? Спомням си, че някога при посрещането на една също толкова приятна и красива принцеса — майката на господин дофина — ние всички бяхме по-весели. Дали това беше така, защото бяха по-млади?
— Не! — чу се глас зад херцога. — Не, скъпи ми маршале, просто кралската власт беше по-млада.
Всички, които чуха тези думи, потрепериха. Херцогът се обърна и видя един стар благородник с елегантна мантия, който слагаше ръката си на рамото му, като се усмихваше с усмивката на човек, който мрази света.
— Бог да ме убие! — провикна се херцогът. — Та това е барон Дьо Таверне. Графиньо — добави той, — това е един от най-старите ми приятели, за когото моля цялата ви благосклонност — господин барон Дьо Таверне Мезон-Руж!
— Това е бащата! — казаха в един глас Жан и графинята, като се поклониха, за да го поздравят.
— В каретите, господа, в каретите! — извика в този момент командващият кралската гвардия и ескорта.
Двамата възрастни благородници поздравиха графинята и виконта, после се устремиха и двамата към една и съща карета — щастливи, че се срещат след толкова дълга раздяла.
— Е, добре! — каза виконтът. — Искате ли да ви кажа нещо, скъпа? И бащата не ми харесва, както и децата.
— Какво нещастие — каза графинята, — че тази малка мечка Жилбер изчезна! Той би ни осведомил за всичко — именно той, който е бил отгледан в къщата им.
— Сега ще го открием, тъй като нямаме друго какво да правим — каза Жан.
40.
Покровителката и покровителстваният
Време е да се върнем към Жилбер, за чието бягство ни осведоми едно непредпазливо възклицание на неговата покровителка госпожица Шон.
Откакто в селцето Ла Шосе по време на подготовката за дуела между Филип дьо Таверне и виконт Дю Бари беше научил името на покровителката си, нашият философ доста поохладня във възхищението си към нея.
Често в Таверне, скрит зад някой зид или по средата на някоя алея, когато жадно следеше с очи Андре по време на разходките й с баща й, той слушаше какво си говорят двамата. Та често, както казахме, Жилбер беше чувал категоричната преценка на стария Таверне за госпожа Дю Бари.
Знаем вече, че госпожа Дю Бари живееше в хубав апартамент на Версай, обитаван преди нея от госпожа Аделаид. Златото, мраморът, парфюмите, килимите и дантелите опияниха в първия миг Жилбер — философ по избор, но по природа — чувствителен човек. Едва по-късно, след като беше прекарал по-дълго време на това място, чиито многобройни чудеса заслепиха първоначално интелигентния му ум, той си даде сметка, че се намира в една малка мансарда, облепена със серж111, и че му бяха предложили бульон, остатък от печено и гърненце с мляко, а лакеят, който му ги беше донесъл, му беше заповядал с господарски тон „останете тук“ и се беше оттеглил.
111
Серж — вид мек вълнен плат — бел.прев.