Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Как се казвате? — попита графинята, малко охладняла.
— Леонар109, госпожо.
— Лошото е, че нямаме време за опити — заяви Шон.
— И защо ще пробваме? — възкликна с ентусиазъм младият мъж, като огледа госпожа Дю Бари. — Знам добре, че госпожата трябва да привлича погледите с прическата си. А като гледам госпожата, измислих такова нещо, което, сигурен съм, ще има страхотен успех.
И младежът размаха ръката си с такава увереност в себе си, че развълнува графинята и накара надеждата да проникне отново в сърцата на Шон и Жан.
— Но най-напред трябва да погледна роклята на госпожата, за да подбера украшенията за косата.
— О, роклята ми, моята нещастна рокля!
Жан се удари по челото.
— Ах, наистина! — каза той. — Господине, представете си каква ужасна клопка! Откраднаха роклята, шивачката, всичко!
И Жан дю Бари, уморен от скубането на косите, започна да хленчи.
— Дали да не отидеш отново при шивачката, Шон? — каза графинята.
— За какво? — отвърна Шон. — След като тя е тръгнала насам.
— О! — прошепна графинята, падайки отново върху креслото. — Уви! За какво ми е фризьор, когато нямам рокля!
В това време звънецът пред вратата издрънча. Вратарят (от страх да не се вмъкне още някой, както това беше станало току-що), беше затворил всички врати и беше пуснал всички резета.
— Звъни се — каза госпожа Дю Бари.
Шон се втурна към прозорците.
— Кутия! — извика тя.
— Тичайте, Жан! О, тичайте, за Бога!
Жан се спусна по стълбите, изпревари всички лакеи и изтръгна кутията от ръцете на вратаря. Шон го наблюдаваше през прозореца. Той отвори капака на кутията, пъхна ръка в нея и нададе радостен вик. В кутията имаше чудесна рокля от китайска коприна, по нея бяха апликирани цветя, а гарнитурата беше от много скъпи дантели.
— Рокля! Рокля! — провикна се Шон, пляскайки с ръце.
— Рокля! — повтори госпожа Дю Бари, готова да се отдаде на радостта, както се беше отдала на тъгата.
— Кой ти даде това, дебелако? — попита Жан вратаря.
— Една жена, господине.
— И къде е тя?
— Подаде ми кутията през вратата и извика: „За госпожа графинята!“ После се качи в кабриолета, който я беше довел дотук. Потеглиха с пълна скорост.
— Но тя няма да ми подхожда. Тя няма да ми стане, тя не е ушита за мене. Боже мой! Какво нещастие, защото — в края на краищата — тя е много красива.
Шон бързо я измери.
— Същата дължина, същата обиколка на талията — каза тя.
— Нещо ме плаши! — добави графинята.
— Това не може да е от приятел — вметна Шон. — Как би могъл той да знае какво се крои срещу нас. Това може да е някой добър дух или някой дявол.
— И дявол да е — извика госпожа Дю Бари, — малко ме интересува кой ми помага в това да победя семейство Грамон, няма да е по-голям дявол от тях.
— Хайде, на работа! — каза Шон. — Вече е осем часът.
— О! Имаме време! — заяви фризьорът. — На госпожата е нужен само един час, за да стигне дотам.
— А каретата, каретата? — попита графинята.
— Трябва да е останала пред вратата — вратарят ще я отвори. Но какво му е на майстора?
И наистина точно в същото време майстор Франсиан се втурна изплашен в салона.
— Ах, господин виконте! — извика той. — Каретата на госпожата беше на път за дома й, когато при завоя на улица „Траверсиер“ беше спряна от четирима души. Те събориха първия ми помощник, който я караше към вас, и като подгониха конете в галоп, изчезнаха по улица „Сен Никез“.
— Казах ли аз — каза Дю Бари сияещ, без да става от креслото, в което седеше и когато майсторът влезе, — това е заговор!
— Ами! — каза Дю Бари. — Този, който озаптява стихията и дава храна на птиченцата, този, който ни изпрати фризьор като господина, рокля като тази, няма да ни остави насред пътя заради една карета!
— О, вижте — извика Шон, — идва една карета.
— Която дори спира пред вратата — потвърди Дю Бари.
После, скачайки към прозореца, го отвори.
— Тичайте, тичайте, за Бога, или ще стане късно! — извика той. — Поне да познавахме нашия благодетел.
Слугите и лакеите забързаха, но… късно. Една тапицирана с бял сатен карета, впрегната с два чудесни коня, беше до вратата… Но от кочияша и лакеите нямаше и следа. Един пратеник държеше конете за юздите, беше си получил шестте ливри и изчезна към двора на семейство Фонтен. Разгледаха каретата. Нечия бърза ръка беше заменила гербовете с рози. Всички гореописани събития се случиха за един час.
109
Леноар — действителен човек, служил във Версай и на Мария-Антоанета, герой в романите „Анж Питу“ и „Графиня Дьо Шарни“ — бел.прев.