Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Жан се спусна по стълбите, изпревари всички лакеи и изтръгна кутията от ръцете на вратаря. Шон го наблюдаваше през прозореца. Той отвори капака на кутията, пъхна ръка в нея и нададе радостен вик. В кутията имаше чудесна рокля от китайска коприна, по нея бяха апликирани цветя, а гарнитурата беше от много скъпи дантели.

— Рокля! Рокля! — провикна се Шон, пляскайки с ръце.

— Рокля! — повтори госпожа Дю Бари, готова да се отдаде на радостта, както се беше отдала на тъгата.

— Кой ти даде това, дебелако? — попита Жан вратаря.

— Една жена, господине.

— И къде е тя?

— Подаде ми кутията през вратата и извика: „За госпожа графинята!“ После се качи в кабриолета, който я беше довел дотук. Потеглиха с пълна скорост.

— Но тя няма да ми подхожда. Тя няма да ми стане, тя не е ушита за мене. Боже мой! Какво нещастие, защото — в края на краищата — тя е много красива.

Шон бързо я измери.

— Същата дължина, същата обиколка на талията — каза тя.

— Нещо ме плаши! — добави графинята.

— Това не може да е от приятел — вметна Шон. — Как би могъл той да знае какво се крои срещу нас. Това може да е някой добър дух или някой дявол.

— И дявол да е — извика госпожа Дю Бари, — малко ме интересува кой ми помага в това да победя семейство Грамон, няма да е по-голям дявол от тях.

— Хайде, на работа! — каза Шон. — Вече е осем часът.

— О! Имаме време! — заяви фризьорът. — На госпожата е нужен само един час, за да стигне дотам.

— А каретата, каретата? — попита графинята.

— Трябва да е останала пред вратата — вратарят ще я отвори. Но какво му е на майстора?

И наистина точно в същото време майстор Франсиан се втурна изплашен в салона.

— Ах, господин виконте! — извика той. — Каретата на госпожата беше на път за дома й, когато при завоя на улица „Траверсиер“ беше спряна от четирима души. Те събориха първия ми помощник, който я караше към вас, и като подгониха конете в галоп, изчезнаха по улица „Сен Никез“.

— Казах ли аз — каза Дю Бари сияещ, без да става от креслото, в което седеше и когато майсторът влезе, — това е заговор!

— Ами! — каза Дю Бари. — Този, който озаптява стихията и дава храна на птиченцата, този, който ни изпрати фризьор като господина, рокля като тази, няма да ни остави насред пътя заради една карета!

— О, вижте — извика Шон, — идва една карета.

— Която дори спира пред вратата — потвърди Дю Бари.

После, скачайки към прозореца, го отвори.

— Тичайте, тичайте, за Бога, или ще стане късно! — извика той. — Поне да познавахме нашия благодетел.

Слугите и лакеите забързаха, но… късно. Една тапицирана с бял сатен карета, впрегната с два чудесни коня, беше до вратата… Но от кочияша и лакеите нямаше и следа. Един пратеник държеше конете за юздите, беше си получил шестте ливри и изчезна към двора на семейство Фонтен. Разгледаха каретата. Нечия бърза ръка беше заменила гербовете с рози. Всички гореописани събития се случиха за един час.