Полунощ 2 [calibre 1.6.0]

- Ох, ама и вие сте едни монаси - изсумтя Майкъл. Вдигна бирата си в подигравателен тост. - «Наблюдаваме и винаги сме тук.» За бога, Аарън, защо изобщо се случва всичко това?

Аарън се засмя добродушно и поклати глава.

- Майкъл, католиците винаги очакват от нас да им предложим нещо като религиозна утеха. Но ние не можем. Изобщо не знам защо се случва всичко това. Но мога да те науча да контролираш силата на ръцете си, за да запечаташ този извор на мъки.

- Може би - каза уморено Майкъл. - Обаче засега нямам никакво намерение да сваля ръкавиците си, дори и ако трябва да се здрависам с президента.

- Когато пожелаеш да се върнеш към силата си, аз ще съм на разположение. Тук съм именно, за да помогна и на двама ви. - Погледна към Роуан и после отново се обърна към Майкъл. - Няма нужда да ти казвам да внимаваш, нали?

- Не, няма нужда. Но какво става с теб? Случило ли се е нещо друго след онази катастрофа?

- Дребни работи - отвърна Аарън. - Не са от значение. Пък и може да съм си ги въобразил. И аз съм човек все пак. Понякога имам чувството, че ме наблюдават, като че усещам някаква заплаха.

Роуан понечи да каже нещо, но той и? направи знак да замълчи.

- Пазя се, не се притеснявай. Имам опит в подобни ситуации. Но има нещо странно - когато съм близо до теб, не усещам нищо подобно… чувствам се в безопасност.

- Ако те нарани, това ще е най-голямата му грешка. Защото никога няма да се обърна към него, нито да призная съществуването му. Ще се опитам да го убия и всичките му замисли ще отидат напразно.

Аарън като че се замисли.

- Мислиш ли, че той го знае? - попита Роуан.

- Вероятно. Но все пак не можем да сме сигурни. Това е някакъв неразгадаем ребус, непознаваема и заплетена схема; нещо като лабиринт. Не знам какво знае това същество. И смятам, че Майкъл е съвсем прав. То иска човешко тяло, без съмнение. Но какво знае и какво не знае… не мога да кажа. Нямам никаква идея що за същество е. Пък и не мисля, че някой знае.

Той отпи от кафето и отмести чашата. После вдигна поглед към Роуан.

- Няма съмнение, че ще се опита да влезе във връзка с теб. Сигурно разбираш това. Антипатията ти няма да го държи надалече вечно. Дори не мисля, че и сега случаят е такъв. То просто чака подходяща възможност.

- Господи! - прошепна Майкъл. Беше все едно да чуеш, че човекът, когото обичаш най-силно на този свят, без съмнение ще бъде нападнат. Завладя го гняв и ревност.

Роуан се взираше в Аарън, след малко попита:

- Ти какво би направил на мое място?

- Не съм сигурен, но без съмнение това нещо е много опасно.

- Да, вече разбрах това от досието.

- И коварно.

- И с това съм наясно. Но мислиш ли, че трябва сама да се опитам да се свържа с него?

- Не, изчакай го да направи нещо. Така е най-мъдро. И моля те, опитай се да не губиш самообладание.

- Значи няма измъкване от него?

- Да, няма. Но мога да предположа какво ще направи, когато се приближи към теб.

- Какво?

- Ще иска твоето сътрудничество, ще иска да пазиш тайната. Иначе няма да ти каже нищо.

- То ще те отдели от нас - обади се Майкъл.

- Точно така - потвърди Аарън.

- И защо мислиш, че ще направи точно това?

Аарън сви рамене.

- Защото аз бих постъпил така на негово място.

- А има ли надежда да бъде прогонен? С нещо като екзорсизъм.

- Не зная. Тези ритуали наистина действат, но аз самият не мога да ги практикувам, пък и не знам какъв ефект биха имали върху същество с такава сила. Защото Лашър е нещо изключително. Той е като крал на своя вид. Гений.

Тя се засмя тихо.

- Той е коварен и непредсказуем - добави Аарън. - Ако беше поискал да умра, вече щях да съм мъртъв.

- За бога, Аарън, не го предизвиквай.

- Той знае, че ще го намразя, ако те нарани - каза Роуан.

- Да, може би затова не стигна толкова далече. Но ето че пак се върнахме в началото. Каквото и да правиш, Роуан, не забравяй историята. Спомни си за Сузан, за Дебора, за Стела, Анта и Деидре. Може би ако знаехме повече за Маргьорит, Катерин, Мари Клодет и останалите от Сан Доминго, щяхме да видим, че и техните истории не са по-малко трагични. И ако някой е виновен за всичките тези мъки и скръб, това е Лашър.

Роуан беше потънала в мисли, но след малко прошепна:

- Господи, искам да се махне от мен.

- Опасявам се, че не е възможно - отвърна Аарън. Въздъхна, погледна джобния си часовник и стана от дивана. - Сега трябва да ви напусна, но ще съм горе, в апартамента си.

- Слава богу, че оставаш, опасявах се, че ще се върнеш в Оук Хейвън - каза Роуан.

- Горе са книгите на Жулиен, а и смятам, че засега е по-добре да остана в града. Докато не ви досадя, разбира се.

- Не можеш да ни досадиш - отвърна Роуан.

- Чакай, Аарън, искам да те питам нещо - обади се Майкъл. - Какво почувства, когато влезе в онази къща?

Аарън се изсмя тихичко и поклати глава. След това каза:

- Предполагам, че знаеш. Но едно наистина ме изненада - къщата е много красива. Толкова голяма и все пак приканваща, когато се отворят прозорците и слънцето нахлуе вътре. Очаквах да е страховита, но се оказа точно обратното.

Майкъл се бе надявал да чуе точно това, но все пак то не разпръсна напрежението, което все още го измъчваше след случилото се следобеда.

- Къщата е прекрасна - каза Роуан. - И вече се променя. Вече става наша. Колко време ще ти отнеме да я направиш каквато трябва да бъде, Майкъл?

- Не много, два-три месеца, може и по-малко. До Коледа ще е готова. Нямам търпение да започна. Само да можех да се отърва от това усещане…

- Какво усещане?

- Че всичко е планирано.

- О, забрави за това - прекъсна го грубо Роуан.

- Вижте, най-добре сега се наспете хубаво, а после се захващайте с всичко останало - с уреждането на документите по завещанието и със самата къща. Но бъдете нащрек. Винаги! Когато нашият мистериозен приятел се появи, настоявайте да играе по вашите правила.

Майкъл седна схванато и се втренчи в бирата си, а Роуан тръгна към вратата да изпрати Аарън. Когато се върна, седна до него и го прегърна.

- Страх ме е, Роуан - каза той. - Мразя го. Ужасно го мразя.

- Знам, но ние ще победим.

През нощта, след като Роуан заспа дълбоко, Майкъл стана, отиде във всекидневната и извади бележника от куфарчето, което Аарън му беше дал в Оук Хейвън. Вече се чувстваше нормално. Ужасните събития от деня му се струваха странно далечни. Тялото все още го болеше, но се чувстваше отпочинал. Пък и мисълта, че Роуан е само на няколко метра от него, а Аарън спи на горния етаж, му носеше огромно успокоение.

Седна и записа всичко, което им беше разказал. Всичко, само че по-бавно, по-обмислено. Дори водеше диалог със самия себе си на страниците на дневника, защото бележникът се беше превърнал точно в това.

Записа всичко, което си спомняше, като започна от малките проблясъци, споходили го още преди да свали ръкавиците. Не беше чудно, че не можеше да си спомни почти нищо. После мина към началото на ужаса - когато бе докоснал нощницата на Деидре.