Последният убиец
- Автор: Истерман Дэниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният убиец». Краткое содержание книги:
— Какво се случи през август? — попита Рандал. Някъде сред отговорите на Фернуел имаше информация, която щеше да го отведе до Фереще. Трябваше само да зададе нужните въпроси.
— Август? — Фернуел повдигна рамене, сякаш за да подчертае незначителността на темата, но жестът излезе неубедителен. Каквото и да се бе случило, явно е било важно за него.
— Всъщност нищо определено — каза той. — Нямаше някакъв конкретен повод. Нещата просто се изясниха, това е всичко. През последната половин година връзката ни западаше. Аз се променях. В работите ми се чувстваше умора, започнах да се повтарям, но продавах на разработен пазар. Все още правех добри неща с Фереще, но останалото беше рутина. Каза ми, че фотографиите ми стават банални и че и аз се превръщам в тяхно подобие. „Банален“ — това е думата, която употреби. Заболя ме, когато го каза за пръв път; направо побеснях. Но тя имаше право. Започнахме да се караме. Не харесваше приятелите ми, нито клиентите ми. Имаше си свои приятели — по-млади, с повече идеали. Започна да пропуска срещите ни и един ден през август изведнъж се появи отново тук. Беше напрегната и нервна — каза, че няма смисъл, че всичко е свършено. Повече не я видях. Това е истината.
Рандал кимна. Зачуди се докъде ли е паднал Фернуел оттогава?
— Към какво друго, като изключим изкуството, проявяваше интерес тя? — попита той. — Политика, религия или нещо подобно?
— По дяволите, не! — Възражението на Фернуел беше енергично и спонтанно. — Мразеше политиците. Родителите й бяха религиозни, но тя нямаше време за това. Не, тя обичаше изкуството, театъра и модерните танци. Обичаше още японската храна, Вонегът и дискотеките — добави той разгорещено и после смени тона: — Вижте, казахте ми, че баща й е арестуван по обвинение в трафик на наркотици. Сега ме питате за политика. Какво става? Грози ли я някаква опасност?
— Може би, така че ако имате някаква представа къде може да се намира, ще й направите голяма услуга, като ми кажете. Били сте близки с нея и ако е в беда, може би ще дойде при вас за помощ.
— Съмнявам се. Но ще ви уведомя веднага, ако се появи.
— Къде би могла да отиде? Имаше ли приятели, хора, при които би се чувствала в безопасност?
— Не мога да се сетя за никого. Тя имаше приятели от Академията, студенти и прекарваше с тях доста време. Но аз никога не съм вземал някакво участие в тази страна от живота й. Това, което ставаше между нас, беше нещо съвсем отделно, откъснато от всичко останало.
Рандал кимна. Нямаше какво повече да научи от Фернуел. Изправи се и се насочи към вратата. Момичето на дивана го проследи със скучаещия си поглед.
Фернуел изтегли резето, което му даваше сигурност срещу объркания свят отвън, и Рандал пристъпи в мразовитата нощ. Вратата започна да се затваря, но изведнъж се отвори отново и Фернуел го повика.
— Току-що се сетих за нещо. Имам едно таванче в Сохо на Устър Стрийт. Купих го за ателие в края на шестдесетте, когато хората започнаха да се местят в Сохо заради ниските наеми, и все още го използвам, когато ми трябва усамотено място. Фереще често идваше там; дадох й ключ и той все още е у нея. Има вероятност да се е покрила там. Почакайте, ще ви дам моя ключ. — И той отстъпи назад, оставяйки Рандал сам на стълбите. Върна се бързо с два ключа в ръка.
— Адресът е: 15С Устър Стрийт. Този ключ е за стълбището, а този отваря вратата на ателието. Върнете ми ги, когато свършите. И вижте, ако я намерите — без грубости. Ако има нужда от нещо: пари, адвокат или каквото и да е друго, аз ще го уредя.
Рандал кимна. Знаеше, че думата „уредя“ не се използва току-така.
Вторник, 18 — сряда, 19 декември 1979 година
Рандал реши да върви пеша въпреки студа. Искаше да прочисти главата си, да освободи мозъка си от облаците, които сякаш се сгъстяваха полека-лека и замъгляваха ума му. Усещаше града наоколо — завит със сняг и тъмнина, но буден, приличащ на огромно тъмно сърце, в което пулсираше непрестанен живот. Коли и хора го подминаваха, вратите на баровете и нощните клубове му действаха успокояващо с живота зад тях, шум от музика и смях избликваше навън и затихваше отново, когато отминаваше. Всичко идваше до него на потоци: поток музика, поток от гласове, поток цветна и после бяла светлина; обливаха го, когато преминаваше, потънал в своята собствена тишина. В един рок клуб някой пееше парче на Пати Смит може би беше същото място, където самата тя го е изпълнявала за пръв път. Думите стигаха до него в нощния въздух, остри и отчетливи, музиката бе сурова и агресивна. Продължи по пътя си; музиката се издигна до кресчендо край него, после взе да стихва зад гърба му. Повече от всякога имаше чувството, че е следен, веднъж долови стъпки зад себе си, но когато се обърна, не видя никого, а ехото бе отшумяло.