Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
– Трябва да мисля за децата си. Не става дума само за мен – аз взех ръката му и я стиснах силно. – Ако днес видяхме нещо, то е следното: не мога повече да оставам насаме с теб. Нямам доверие на себе си. Не съм в безопасност.
– Толкова ли е важно да си в безопасност?
– Ако имаше деца, щеше да знаеш, че е важно.
Е, това беше най-голямата лъжа. Но трябваше да я изрека. Той трябва да си тръгне. Ако не заради своето спокойствие, то поне заради моето, заради Анук и Розет. Когато се прибрах, те бяха горе: Анук вече седеше в стаята на Зози и въодушевено ѝ разказваше какво е станало днес в училище. Този път по изключение се зарадвах, че мога да остана сама, затворих се за половин час в стаята си, за да подредя отново картите на майка ми и да успокоя разклатените си нерви.
Магът, Кулата, Обесеният, Глупакът.
Смъртта. Влюбените. Колелото на Съдбата.
Колелото на съдбата. На картата е изобразено колело, което се върти неумолимо. Папи и просяци, хора от простолюдието и крале отчаяно стискат спиците му и въпреки примитивните изображения аз различавам чертите им, отворените усти, почтителните усмивки, които се изкривяват от ужас при неумолимото завъртане на колелото...
Взирам се във Влюбените. Адам и Ева стоят голи, уловени за ръце. Косата на Ева е черна. Косата на Адам – рижа. В това няма нищо загадъчно. Картите са отпечатани само в три цвята: жълто, червено и черно, които в съчетание с белия фон съставляват цветовете на четирите вятъра...
Защо пак излизат същите карти?
Какво послание съдържат?
В шест часа се обади Тиери да ме покани на вечеря. Казах му, че имам мигрена и беше почти вярно: главата ми пулсираше като болен зъб и само от мисълта за храна болката се усилваше. Обещах му да се видим на другия ден и се помъчих да пропъдя от главата си мислите за Рижия. Но щом затворех очи да заспя, усещах допира на устните му до лицето ми, а когато Розет се събуди и се разплака, в плача ѝ долових неговия глас и в сивозелените ѝ очи съзрях неговите...
ДО БЪДНИ ВЕЧЕР ОСТАВАТ ДЕСЕТ ДНИ. ДЕСЕТ ДНИ ДО голямото празненство; а нещата, които отначало ми се виждаха лесни, започнаха да стават все по-сложни.
Първо Тиери. После Рижия.
Ох. Каква бъркотия.
Откакто говорих със Зози в неделя, непрекъснато мисля как да постъпя. Първата ми мисъл беше да отида веднага при Рижия и да му разкажа всичко, но Зози ме предупреди, че това ще бъде грешка.
На теория планът ми изглежда съвсем лесен: да кажа на Рижия, че е баща на Розет, да се отърва от Тиери и нещата да станат пак каквито бяха, после всички да се съберем на Бъдни вечер и да празнуваме. Край. Чисто и просто.
В действителност не е чак толкова просто. В действителност, казва Зози, някои мъже не понасят лесно бащинството. Особено ако детето е като Розет – ами ако Рижия не може да го понесе? Ако това, че тя не е като другите, го накара да се срамува от нея?
Снощи почти не мигнах. Когато видях Рижия на гробището, се запитах дали Зози е права, че той изобщо не иска да ни вижда. Но тогава защо работи за Тиери? Знае ли за Розет или не знае? Блъсках си главата и не намирах обяснение. Затова днес реших да го потърся на "Рю дьо ла Кроа".
Застанах пред сградата в три и половина изнервена и разтреперана. Бях избягала от последния час – сега всички се готвят за изпитване и ако някой ме попита, ще кажа, че съм била в библиотеката. Жан-Лу щеше да забележи отсъствието ми, ако беше на училище, но днес той пак отсъстваше и след като нарисувах на дланта си знака на Едно Маймуна, аз се измъкнах, без никой да ме види.
Взех автобуса до "Плас дьо Клиши" и оттам отидох пеша до "Рю дьо ла Кроа", широка и тиха улица точно над гробището, с големи стари къщи, наредени като сватбени торти от едната страна, а от другата има висок кирпичен зид.
Апартаментът на Тиери е на последния етаж. Всъщност той е собственик на цялата сграда с двата етажа и партера. Това е най-големият апартамент, който съм виждала през живота си, макар че Тиери все казва, че изобщо не е голям, и се оплаква, че стаите са тесни.
Сградата ми се стори празна. От едната страна имаше скеле, вратите бяха целите в найлони. Отвън седеше човек със строителна каска и пушеше, но аз видях, че не е Рижия.
Влязох. Качих се по стълбите. На първия етаж се разнасяше бръмчене и приятно ухаеше на прясно нарязано дърво. После чух и гласове, или по-точно един глас – гласа на Тиери, – който се извисяваше над шума. Последните няколко стъпала бяха посипани с прах и стружки. Вратата беше покрита с найлон, аз я открехнах и надникнах вътре.