Джентълмен Джоул и Червената кралица

— Не и дядо Вортис обаче.

Професорът, както всички наричаха доктор Вортис, беше брат на покойната майка на Екатерин и инженер от най-висок клас. Дали пък светът на Алекс не беше чак до такава степен лишен от невоенни образци на мъжко поведение? Корделия внезапно се усмихна.

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо. Само на теб.

Алекс я последва послушно, но не успя да скрие любопитството си.

Корделия го заведе в кабинета си, затвори вратата и разчисти малката конферентна маса. После отключи един висок шкаф, пълен с широки плитки чекмеджета. „Не съм го отваряла повече от три години.“ Поколеба се, после започна да вади лист след лист, някои от изкуствена тънка материя, други от истинска хартия. Имаше всякакви размери, някои колкото лист от тетрадка, други големи колкото половината маса. Алекс я гледаше отстрани в началото, после се приближи и посегна предпазливо да пипне листата.

— Това са рисунки на дядо ти Арал — каза му тя.

— Знам, че можеше да рисува — каза Алекс. — Веднъж ни нарисува няколко неща, на мен и Хелън. Бяхте дошли за Зимния празник. — Сигурно говореше за последния път, когато с Арал се бяха върнали заедно на Бараяр, прецени Корделия. — Но не знаех, че е нарисувал толкова много неща.

— Дълго време не рисуваше изобщо — каза Корделия. — От него знам, че е започнал да рисува много малък, по-малък от теб, но онези рисунки са се загубили. Като тийнейджър също рисувал, макар и по-малко. Няколко от онези рисунки успял да запази, останалото се изгубило. Започна да рисува отново чак след регентството. И по-сериозно, след като дойдохме на Сергияр.

— И с бои ли е рисувал?

— Малко. Веднъж се опитах да го запаля по видизображенията, но той не прояви интерес. Изглежда, държеше на прекия допир с хартията и молива. Да създава нещо само с ръцете, очите и мозъка си. — И само за себе си? Огромната част от времето си Арал бе посветил на империята, живял бе като неин крепостен роб, затова едва ли бе чудно, че беше поискал един малък резерв за лично ползване.

Алекс се наведе да погледне отблизо.

— Защо не ги е показал на никого? Защо не ги е раздал? Има толкова много. Никой ли не ги е искал?

— Показваше ги на някои хора. На мен, на Оливър, на Саймън понякога. Сигурна съм, че доста хора биха ги поискали, но не заради… не заради самите рисунки. Биха ги поискали, защото ги е рисувал лорд-регентът, адмиралът или графът, или по-лошо — за да ги продадат. — Замълча. — Арал каза, че би било като онази мечка, яхнала колело, която някакъв тип развеждал из окръга му. Интересна била не защото карала колело добре, а защото изобщо карала колело.

— На мен ми изглеждат много хубави.

— Ами… не грешиш в това. — Макар и само единайсетгодишен.

Алекс започна да прехвърля листата, несмело в началото, после все по-уверено.

— Има много сгради. Това площадът в Хасадар ли е? Я, виж, това е вицекралският дворец! Много е хубава рисунката.