Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
А после настъпи напрегната тишина, в която единственият звук беше от приближаването на вражеската армия. Вятърът носеше до нас мъжки гласове, както и по някой откъслечен звук от изстрел. Ако някога ви се е случвало да очаквате нещо ужасяващо, то тогава със сигурност знаете, че очакването може да бъде по-лошо от действителното събитие.
— Излизам да ги пресрещна! — отсече рани.
— Не! — извика Кахини, свали лъка си и застана пред нея. — Те ще те убият!
— Тогава ела с мен! Ако наистина са дошли да ме убият, значи никой от нас няма да издължи особено дълго — отбеляза рани.
А Кахини трепереше. Истински. Никога досега не я бях виждала да проявява такава загриженост към рани. Лицето ѝ беше пребледняло, но все пак поведе рани към вратата, а оттам към портите на оградата. Изненадата на Арджун беше съвсем явна, но после той кимна бавно и изрече нещо, което не можах да чуя. След това тръгна с жените и след няколко секунди тримата напуснаха двора и охраната затвори портите зад тях.
Въпреки това стрелата ми продължаваше да бъде в готовност. И не след дълго въстаниците се появиха, стотици и хиляди, облечени както дойде. Това бяха мъже, идващи както от села, така и от градове, най-вероятно присъединили се към разпасаната армия в крачка. Бяха толкова близо, че гласовете им вече се чуваха съвсем ясно — някои от тях искаха смъртта на рани. Но когато слънцето тръгна към заник, подпалвайки небето в оранжево-червени пламъци, гласовете им започнаха да стават все по-приглушени. После настъпи тишина. Накрая портите се отвориха отново и в двора се появи рани, следвана от Кахини и Арджун.
Кахини каза:
— Тръгват си.
Лицето ѝ беше напълно безизразно.
— Арджун успя да ги убеди, че хората в този град са лоялни само и единствено на мен — поясни рани. — Затова те продължават направо към Делхи. Освен това искат една кесия скъпоценни камъни — добави. — Някой ще трябва да им я занесе.
— Аз ще отида! — веднага скочи Кахини.
— Но някой трябва да отиде с нея — намеси се Сундари.
— О, няма нужда! — възпротиви се Кахини.
— Не! Трябва да отидат две жени! — отсече рани. И аз установих, че си предлагам услугите.
Изчакахме рани да донесе кесия със смарагди и рубини, след което последвах Кахини на двора. Арджун не одобряваше излизането ни, но все пак инструктира своите хора да отворят портите и внезапно ние се озовахме сред човешка паплач от зле облечени мъже със смърдящи тела. Бяха марширували цял ден в тази жега без баня, храна и много вероятно вода. Кахини извиси глас и поиска да види онзи, когото наричат Садашив Нараян. Когато той излезе от тълпата, видях, че е красив на вид мъж, с коса до раменете и добре поддържани мустаци. Прецених го на двайсет и пет-трийсетгодишна възраст. Той протегна ръка и аз сащисана видях как Кахини докосва нежно пръстите му, докато му подава кесията.
— Благодаря — каза той. Изсипа скъпоценните камъни в ръката си, а след това ми се стори, че пъхна нещо друго в кесията — нещо синьо и златно, може би пръстен със сапфир. — Това не ми трябва — рече, когато ѝ подаде обратно кадифената кесия.
— В такъв случай ще го върна на рани — отговори тя.
Очите им изобщо не се срещнаха.
Аз не казах нищо, но после, докато останалите вечеряха, аз хукнах към нашата спалня на първия етаж и се заех да претърся сандъка на Кахини. И ето че там, увит в няколко пласта синя коприна, седеше един сапфирен пръстен. Но защо Гопал ще изпраща този пръстен на Садашив Нараян, претендент за трона на рани? Дали не трябва да поговоря със Сундари? Или може би със самата рани? Чух зад себе си стъпки. Затаих дъх, подготвяйки се да чуя писъка на Кахини.
— Какво правиш?
Издишах облекчено. Беше само Джалкари. Без да мисля, пъхнах пръстена в джоба си и промърморих:
— Имах прозрение.
— За вещите на Кахини ли?
— Да — кимнах. Другите жени вече се връщаха от вечеря. — По-късно ще ти кажа.
Двайсет и четвърта глава
— В доклада си пред парламента лорд Станли е определил случващото се в Индия като метеж. Същото тръбят и британските вестници — съобщи вестоносецът.
— Може да се определи като метеж само ако ние сме британски граждани! — възкликна вбесено бащата на рани.
Вестоносецът погледна смутено Моропант, но рани само му махна с ръка да продължи.
— Моля, слушаме те! — подкани го тя.
— Като… като водач на този метеж — продължи още по-смутено вестоносецът — британските власти са издали заповед за вашия арест. В нея се казва, че ваше височество трябва да бъде обесена във форт Уилям. Съжалявам! — прошепна човекът. В очите му имаше сълзи и ръката му потрепери, докато ѝ поднасяше писмото.