Последната кралица на Индия

— Слезте долу! — изкрещя някой, а после тълпата изпадна в още по-голям екстаз.

По дървените стълби зад нас се чуха стъпки. Появи се рани, облечена в бяло сари чандери и червен полумесец, изрисуван върху челото ѝ. На кръста си беше препасала меч, зад гърба ѝ имаше щит. Беше облечена като воин.

— Отворете вратите! — изкомандва ни тя.

Арджун и останалите мъже се поколебаха, но тя повтори командата си.

— Колко мъже искате да ви придружат? — попита Арджун.

— Нито един. Искам зад себе си само три дургаваси — Сундари, Кахини и Сита!

Арджун я познаваше достатъчно добре, за да оспорва командите ѝ. Сундари беше въоръжена с оръжието, с което се чувстваше най-добре — револвера. Аз, разбира се, носех лъка си, Кахини — ножовете си. Подредихме се в разгънат строй зад рани. Вратите се отвориха и шокираните въстаници отстъпиха назад. Буквално ги чухме как си поемат дълбоко дъх, изведнъж осъзнали, че тази жена воин пред тях някога е била тяхна кралица.

— Какво искате? — извика тя.

Първоначално никой не посмя да обели и думица. А после, един по един, въстаниците започнаха да падат на колене. Накрая един от тях се изправи и се обърна лично към нея.

— Ваше височество! — вдигна юмрук във въздуха и аз веднага видях, че ръката му е покрита с кръв. Пристъпих крачка напред, за да го огледам по-добре, и ми стана ясно, че косата и гъстата му брада също са подгизнали от кръв. — Въстанието започна с отнемането на живота на шейсет и шест англичанина! Генерал Хан даде заповед да ги убием и ние се подчинихме, като започнахме от капитан Скийн!

— Жените и децата пощадихте ли? — попита рани, едва успяваща да скрие отвращението си от тях.

— Никой не беше пощаден, ваше височество! — отсече сипаят с гордост, очевидно приел, че рани е била напълно съгласна с решението на генерал Хан. — Сестрата на капитан Браун пищеше — продължи да разказва с гордост. — Молеше за живота си. Хвърли се в обятията на един от нас, така че да убият и него, ако я докоснат, обаче той успя да се освободи от нея и я захвърли към гладните остриета! Една от тях пък извика името ви — някаква хубавичка докторска съпруга. Молеше ни да пощадим съпруга ѝ, а когато го убихме, тя се хвърли върху него, за да загинат заедно.

— Значи и тя е…

— Убита, както и всички останали — отговори мъжът и облиза устни. Очевидно се наслаждаваше на преживяното.

Представих си мисис Макигън, с красивите ѝ руси къдрици и морскосините очи, а после си я представих подгизнала в кръв и буквално ми прилоша.

— Какво ще бъде сторено с телата им? — попита рани. Гласът ѝ беше станал абсолютно безстрастен, като че ли се беше оттеглила от тази реалност така, както човек се отделя от неприятна компания, като отива в друга стая.

— Ами да си гният там — сви рамене мъжът. — Тази страна отново е наша! — изкрещя.

Останалите подеха вика му.

— Сега потегляме към Делхи — рече въстаникът. — Ще върнем императора на власт и ще ударим англичаните там, където най-малко очакват!