Право на милосърдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #5
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-24-X
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Право на милосърдие». Краткое содержание книги:
Лайбръри Джърнъл
За две минути Харди успя да прегледа водещите новини. Публикацията за смъртта на Сал беше доста назад, гола и кратка. Следваше я някакъв материал за наследството на Хейл-Боп и кръстоносците на „Райските врати“. Някакъв художник паднал от Бей Бридж и се пребил.
— Предавам се — рече Харди и с въздишка затвори вестника.
Фрийман отпи с наслада глътка вино, на лицето му се появи доволна усмивка.
— Първа страница — кратко обяви той.
Още една минута изтече в търсене.
— Нищо не виждам — поклати глава Харди.
— Ами бомбената заплаха?
Харди сведе очи към посочения материал. Работещите в новата сграда на Федералния съд били евакуирани малко преди обедната почивка поради телефонно обаждане за поставена бомба.
— Това вече е прекалено, Дейвид — въздъхна той. — Не виждам какво общо с това може да има Сал…
— Аз също. Но къде се намира сградата на съда?
Очевидно реши, че няма смисъл от по-нататъшни обяснения и тихо добави:
— Това имам предвид, когато говоря за контекста, синко. Поне стотина души, може би и повече, са се струпали в уличката под прозореца на жертвата само час-два преди убийството му… — Леко присвиване на раменете: — Не зная дали това има някакво значение. Вероятно няма, но въпреки това пробуди любопитството ми…
Двайсет и първа глава
При най-благоприятно стечение на обстоятелствата третият етаж на Съдебната палата приличаше на малка лудница. Пространството около широко отворените врати се изпълваше с тълпи от хора — адвокати, ченгета, съдебни чиновници, евентуални съдебни заседатели, роднини и приятели на обвиняеми и техните жертви, репортери, студенти по право, пенсионери, обикновени зяпачи… Изобщо всякакви хора, които имат реално или въображаемо отношение към системата на правораздаването.
И често тези хора нямаха нужната търпимост един към друг.
За разлика от ремонтираната сграда на Федералния съд, чиито мраморни сводове и арки предизвикваха доверие, а дори и страхопочитание пред величието на закона, боядисаните със зелена блажна боя коридори и покритите в обикновен линолеум подове на Съдебната палата, не предизвикваха абсолютно нищо. Това бе просто една огромно и шумно обществено заведение, в което работеше цяла армия бюрократи, където се сключваха какви ли не сделки и споразумения…
Предстоеше официалното обвинение срещу Греъм и Харди бе забелязан в секундата, в която се появи.
— Ето го, това е той! — разнесоха се гласове зад гърба му.
Репортерите се залепиха за него като мухи на мед, навряха микрофоните си под носа му и започнаха да изстрелват въпросите си в движение, с необходимата доза почтителност. Секунда по-късно се включиха и две портативни телевизионни камери, прожекторите им го заслепиха.
С периферното си зрение обаче успя да забележи някакви плакати зад гърбовете на репортерите. Днес зяпачите бяха много, дори за сграда като Съдебната палата. Шоуто започваше.
— Без коментар, съжалявам. Все още нямам какво да кажа. Моля, направете ми път…
Мина под рамката на металотърсача пред 22-ра зала. Беше временно съоръжение, монтирано специално за неговото дело. Управата очевидно се опасяваше, че някой смахнат може да извърши атентат срещу клиента му — просто за да покаже отрицателното си отношение към асистираното самоубийство.
В самата съдебна зала цареше малко по-добър ред, въпреки че всички места за публиката бяха отдавна заети. Съдията Тимъти Маниън вече беше на мястото си, но очевидно все още не бе открил поредицата от кратки процедури, известни като „редове“ — според компютърните разпечатки. Беше тъмнокос и младолик човек, с когото Харди бе удрял по чашка-две докато и двамата бяха помощници в областната прокуратура.
Тръгна по централната пътека, хвърли един поглед към ограденото с парапет място за обвиняемите и изпусна кратка въздишка на облекчение. Все още не бяха довели Греъм. Банката на адвокатите беше пълна с народ, зад нея бяха подредени и десетина допълнителни столове. Харди се отпусна на един от тях, редом с някакъв познат по лице юрист, с когото редовно се засичаха в съда.
— За вас ли е цялата тази суматоха? — попита човекът.
Харди кимна, а онзи му тикна визитната си картичка.
— В случай че имате нужда от петиции, допълнителни проверки и всичко останало — рече. — Аз съм изцяло на ваше разположение…
Макара да си даваше сметка, че това си е част от бизнеса, Харди винаги се отнасяше с подозрение към подобни предложения. Хвърли един поглед на картичката, после я прибра в джоба си и кимна:
— Благодаря, ще ви имам предвид.