Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Внезапно Пиърс разбра защо се бе чувствал толкова уплашен в апартамента. Именно заради този момент. Да го подържи и след това да й го върне. Именно това беше загубата.
Сега просто кимна, подпъхна ръка под рамото на детето и внимателно го подаде на майка му.
И внезапно осъзна, че Мендравич много се бави с докарването на колата — нали я бяха оставили точно пред входа на ресторанта. Кимна на Петра да остане в сенките и бавно надникна към осветената улица.
Тишина. Нямаше признаци на живот. Той бавно закрачи но паважа, с наведена глава, собствената му сянка бе на крачка пред него. С всяка стъпка въздухът ставаше по-чист. Близо до ъгъла нещо сякаш му каза да се обърне, но той продължи напред.
Чу звук на свистящи гуми и инстинктивно се прилепи до стената. Колата идваше към него, беше на дълги светлини и за миг го заслепи. После с рязко изръмжаване на двигателя спря пред задната уличка. Пиърс се отлепи от стената и затича натам. В главата му беше само образът на Петра и момчето и ужасът, че ги бе изоставил. Вратата на шофьора се отвори и слезе някакъв мъж. Пиърс затича още по-бързо и се хвърли върху него.
Мендравич го хвана ловко и притисна врата му в желязна хватка.
Познаха се моментално. Мендравич отпусна желязната си ръка, а Пиърс мъчително пое въздух и се опря на колата.
— Какво правиш, по дяволите? — изсъска Мендравич, но нямаше време да изслуша отговора; отиде до задната врата, отвори я и махна на Петра да донесе Иво. Тя излезе от задната уличка, Мендравич взе момчето и го сложи вътре. Петра също се качи и Мендравич затвори вратата.
Чак тогава Пиърс видя кръвта на ръкава му.
— Салко, какво…
— Качвай се! — изрева той и забърза към шофьорското място. Пиърс се хвърли към другата врата. Едва я бе затворил, когато колата се понесе напред.
Мендравич се пресегна и плъзна малкото стъклено прозорче, което ги отделяше от задната част.
— Добре ли сте отзад?
— Добре сме — отвърна Петра. — Макар че той се събуди.
Едно малко лице се появи в отвора — големи очи и заразителна усмивка.
— Здрасти, Салко.
— Я виж ти, кой бил тука! — Мендравич продължаваше да наблюдава в огледалото дали не ги преследват.
— Здрасти, мъж. — През прозорчето се показа една ръчичка и хвана Мендравич за ухото: очевидно това беше някаква игра между двамата. Като махна тънките пръстчета, Мендравич каза:
— Ще ми направиш ли една услуга, Иво? Да седнеш там с мама и да не издаваш нито звук?
— Мога ли да дойда и да седна при теб?
— Може ли да седнеш при мама?
Чак тогава Иво забеляза Пиърс и каза:
— Здравей. — Тонът му беше все така бодър.
— Здравей — усмихна се Пиърс.
— Наистина искам да седнеш до мама — каза Мендравич, очите му все още бяха втренчени в огледалото. — Нали ще го направиш?
Момчето погледна за момент непознатия, после отново Мендравич. Още един бърз поглед и се отдръпна.
Мендравич затвори прозорчето.
— Лесно се ориентира, нали? — попита Пиърс.
— Какво? — Мендравич бе погълнат от пътя.
— Нищо. — Погледна пак кръвта по ръката на Мендравич и попита. — Какво стана?
— Очевидно нашата приятелка от съпротивата не е толкова добра, колкото си мисли.
— Откриха ли те?
— Не. Аз ги намерих. В колата. Добрата новина е, че този път бяха само двама. Лошата е, че аз не бях съвсем във форма.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, че може и да имаме компания. — Той така рязко зави в една уличка, че хвърли Пиърс към вратата.
— А ръката ти?
— Боли.
Пиърс замълча. Гледаше как Мендравич поема пътя към планината. Очевидно Вишеград трябваше да почака.
След двайсетина минути мълчание Мендравич най-после се поотпусна.
— Не отиваме във Вишеград — отбеляза Пиърс.
— Не и тази нощ. — Мендравич намали на седемдесет. — Няма да излагаме Иво на опасност, нали?
Пиърс кимна, внезапно ядосан. Това беше нещо, което не биваше да му се обяснява.
— Защо ги заряза сами на задната уличка? — попита Мендравич.
Въпросът го удари като шамар.
— Аз… мислех, че…
— Следващия път недей. Ако ти кажа да стоиш някъде, ще стоиш там. Разбра ли?
Пиърс не отговори.
— Имам едни приятели — продължи Мендравич, — ще отседнем при тях ден-два, докато момчетата с високите обувки изчезнат.
Пиърс кимна.
— Също като едно време — отбеляза Мендравич в опит да повдигне спадналото настроение.
Пиърс погледна назад през прозорчето. Иво отново бе заспал в скута на Петра. Нейните очи също бяха затворени.
Също като едно време. Носталгия, без която можеше да мине.