Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Обърна се и тръгна към кухнята. Пиърс и Петра нямаха друг избор освен да го последват.
Студеният въздух го изненада — полъх на идващата есен. Беше доволен, че е облякъл пуловер, за да извърви близо двата километра до църквата от мотела, който си бе харесал в покрайнините на града. Бе имал достатъчно време да се аклиматизира — преди два дни бе кацанал на „Хийтроу“ — и имаше възможност да наблюдава шетнята на жителите на Бибъри, типично село в Котсуолд, изпъстрено с чайни, старовремски магазини от епохата на Тюдорите, дълги тесни улички и обичайния наплив на летовници от съседния голям град. Нарочно беше избрал едно от големите села, където един турист по-лесно щеше да остане незабелязан. Но въпреки многолюдието днес, в дванайсет без петнайсет, само централните улици даваха признаци на живот. И дори и този живот бе сведен вече до минимум. Кръчмите и ресторантите бяха затворени преди повече от час — ако идваш от испанския юг, трудно можеш да разбереш как англичаните могат да се примиряват с ранното затваряне — оставаше им само да се приберат вкъщи, да облекат пижамите и нощниците и да се заровят сред пълните с гъши пух възглавници.
Той продължаваше да крачи. Възможността да убие някъде петнайсет-двайсет минути ставаше все по-малка.
Накрая не остана и лампа, която да нарушава спокойния му ход. Осветлението беше за града; тук лампите се смятаха за досадно нахлуване в спокойния, полузаспал живот.
Този ден беше изминал тази отсечка поне петнайсет пъти: опитваше се да запомни точния брой крачки до всяка пресечка, положението на всеки завой, местата, където улицата слизаше надолу или поемаше стръмно нагоре. Провинцията можеше да прави номера, да мами с появата на стобор, с профила на отделна къща. Вече можеха да му завържат очите и пак щеше да се оправи.
Освен това съсредоточаването върху числата му позволяваше да освободи вниманието си за звука на стъпките си, едва доловими дори в замръзналото спокойствие на късната вечер. Отмина последната къща и след няколко минути стигна до края на броенето.
Погледна нагоре и видя малката черквица: очертаваше се на фона на нощното небе, норманските й линии чезнеха в тъмата. Огледа района вдясно; жилището на свещеника, през деня малък котидж, сега бе само безформена гърбица. Тръгна към църквата, към стената, където по време на следобедното си посещение бе оставил отворен прозорец. Всъщност бе изкъртил райбера. Не искаше да оставя нищо на късмета.
Долепи се до зида и бързо, но внимателно повдигна прозореца: моментно изскърцване на метал върху дърво, нищо особено, което да вдигне тревога. После се прехвърли през него, смъкна се на каменния под и свали раницата от гърба си. Извади фенерче от един от джобовете й и насочи яркия лъч към пода.
Отне му почти час да заложи експлозивите така, че да могат да бъдат намерени достатъчно парчета. Така по-бързо щеше да бъде установен произходът им. Това изискваше известна опитност. И именно затова бе избран той.
Освен него имаше и други избрани.
Виена. Анкара. Билбао. Над хиляда имена. Над хиляда църкви.
Един сериозен резултат.
Ееема, ееема, айо.
Навън беше влажно и смърдеше на тридневен боклук — уличните котки очевидно се бяха справили добре с кашоните и торбите, сложени край стените. Две-три още си имаха занимание и пристигането на странната четворка въобще не им направи впечатление.
Когато стигнаха края на задната уличка, Мендравич каза:
— Чакайте тук — ще докарам колата. — После подаде момчето на Пиърс и закрачи по другата улица.
Иво вдигна глава само за момент, очите му бяха полузатворени; после се отпусна и задиша спокойно, опрял меката си буза във врата на Пиърс.
Стана толкова бързо, че Пиърс не можа да реагира. Момчето бе в ръцете му. Онова, което не се бе престрашил да направи в апартамента, сега му се даваше ей така, направо.
Странно, но Пиърс наистина забрави къде се намират и какво правят. Синът му беше в ръцете му! Той стоеше със затворени очи, прегърнал спящото момче. Опитваше се да не го притиска твърде силно, въпреки че искаше да го направи. Главата му бе празна. От косичката се долавяше мирис на сън. Усещаше и тихото дишане във врата си.
В един момент усети ръка на рамото си и отвори очи. Беше Петра.
— Дай аз да го нося — каза тя и протегна ръце.
Той понечи да й каже, че не му тежи, но видя изражението й. Изглеждаше тревожна, несигурна дали да се отдаде на миг, който бе очаквала толкова дълго, или да се върне там, където беше свикнала — ако все още можеше да мисли Иво само за свой.