Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
— Можеше да го погалиш. Нямаше да се събуди.
Пиърс не можа да каже нищо. Стояха така. Звукът на изпусната чиния внезапно наруши тишината. Тя се обърна към кухнята и каза:
— Салко си е Салко.
Пиърс я хвана за ръката и усети, че цялото й тяло се напряга.
— Не още — тихо каза тя и бавно издърпа ръката си. За момент я постави на гърдите му, после се обърна и тръгна към всекидневната. Пиърс я последва.
Мендравич клечеше до хладилника.
— Нищо няма — оплака се той и набута главата си вътре. — Е, почти нищо.
— Нямаше да е така, ако ви очаквах — каза Петра, мушна се край него и отвори големия бюфет до печката. От едно чекмедже извади бисквити, няколко кутии, пълни с храна, каквато Пиърс въобще не бе виждал, и макарони.
Мендравич се измъкна от хладилника, надникна в ръцете й и направи гримаса.
— Бисквити? Ние да не сме деца? — Тя го изгледа без знак на милост в очите и той добави примирено: — Е, портокала го биваше.
След десет минути вече я бе убедил, че е по-хубаво да хапнат навън. Десет и половина. Не било чак толкова късно. Все щяла да намери кой да наглежда момчето. Да, знаел къде да хапнат. Съвсем наблизо. Щели да се върнат до половин час. Най-много до четиридесет минути. След огромна съпротива и постоянно отхвърляне на увещанията тя почука на съседската врата и обясни, че приятелите й идват от друг град и че няма нищо вкъщи. Съседката беше повече от любезна и доброжелателна.
— Разбирам — каза тя. — Вървете, аз ще се оправя.
Намигването на Мендравич изобщо не я обиди.
Кафенето наистина беше само на пет минути с кола и беше много по-добро решение от бисквитите и макароните.
Както и навсякъде, Мендравич като че ли беше в приятелски отношения с всички в ресторанта — макар че тези „всички“ бяха само един келнер и касиерът, които очевидно бързаха да затворят. Очевидно спомените му за късните разходки не бяха много точни. Нямаше значение. И двамата бяха щастливи да оставят кухнята отворена малко по-дълго. Заради един стар приятел.
— Бих хапнал един бюрек — започна Мендравич; келнерът кимаше утвърдително. — И малко ракия и лимонада.
— Какво е това бюрек? — попита Пиърс.
— Като гръцката спанакопита. — Когато Пиърс продължи да гледа тъпо, Мендравич обясни: — Спанак, сирене, тестена коричка. Чудесно.
— Няма ли нещо по-сериозно? — Изражението на Пиърс съвсем не бе възторжено.
— Веднъж бюрек и веднъж масленица — каза Петра на келнера. — И бутилка прокупач.
— Масле… какво? — Пиърс отново не разбра нищо.
— Повярвай ми — усмихна се тя, — по-хранително е.
След половин час подносът все още беше пълен, дори Мендравич бе преял и не можеше да се тъпче повече. Виното и ракията бяха друго нещо.
— Значи е нормално човек да изяде цялото това нещо? — попита Пиърс. Бе пийнал повече от обикновено и не можеше да побере в ума си капацитета на босненци за храна.
— Разбира се — разсмя се Петра. — Иво изяжда най-малко по две на вечеря.
Мендравич също се засмя, изхъмка одобрително и бодна парченце меко бяло сирене, което се бе показало под останалото парче месо.
— Иво ли? — Пиърс не можеше да си припомни човек с такова име.
Преди Петра да може да отговори, Мендравич я прекъсна.
— Синът й. Твоят син. Иво. На хърватски това е като Иън. — Той набоде последната гъба в чинията си, лапна я, остави вилицата и добави: — Когато са две, е по-лесно. — Ленив смях и побутна чинията встрани.
Иво. Пиърс разбра, че дори не се е сетил да попита. Поради някаква причина и той се засмя. Само за момент, но определено се засмя.
— Какво смешно има? — попита Петра.
Той поклати глава, смехът замря; нервната му система се бореше с ефекта от алкохола.
— Винаги има причина за смях — намеси се Мендравич и се изправи. — До тоалетната. — Изреченото беше по-скоро с цел да му напомни защо се е изправил, отколкото да извести на компанията. Набучи една гъба направо от подноса, лапна я и тръгна към дъното на помещението.
Пиърс се взираше в Петра.
— Какво? — попита тя.
— Като чух името… нещо ме накара да се засмея.
— Това е хубаво име — каза тя. — Щом е достатъчно хубаво за теб.
— Нямах предвид това.
— Знам.
— Знам, че знаеш.
Петра наля отново, отпи глътка и остави чашата си на масата.
Ново неудобно мълчание. Накрая Пиърс се обади:
— Когато го видях, това ме накара… Не мога да ти го обясня. Да го видя и да осъзная колко време не е бил до мен, колко дълго е бил без… — Мисълта му се изплъзна. — И сега чух името. Не знам. То като че ли… дойде отникъде. — Взе вилицата и започна да я върти в механично в чинията. — Глупости говоря, нали?