Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
— Имаме няколко. — Пиърс се ухили. — Но нали знаеш, човек все пак трябва да ги чете от време на време.
— Явно не си ги чел. Както и да е — добави тя по-рязко, — сигурна съм, че престанахме да бъдем новината от първите страници, след като Клинтън бе преизбран.
В думите й нямаше горчивина, само прагматизъм. Същият, с който можеше да говори за едно седемгодишно дете, вдигнато посред нощ от леглото му, като за някаква обичайна игра.
— Той наистина е привързан към Салко, нали?
— А ти не си ли?
Пиърс кимна, после намаза един залък с масло и го лапна.
— Виждат ли се често?
— Веднъж месечно. Понякога и повече, ако стане нещо извънредно.
— Нещо… като какво?
— Не знам. Неща за едно малко момче, за които трябва татко. — Тя спря. — Всъщност не толкова често.
Опитваше се да бъде любезна. Дори и да можеше да го изрече, той знаеше, че не би бил способен да намери подходящите думи. Или щеше да я разсмее, или да я доведе до положение, когато да му каже да млъкне, също както предната вечер. По някаква причина се замисли за пасажите на Рибаденейра. Там алхимията на думите беше толкова на място. Тук бе невъзможна. Тогава по-добре да остави неизказано това, което не можеше да изрече.
— Добре е, че Салко е край него — каза накрая.
— Добре е, че се обичат — повтори тя. — Салко се нуждае от срещите им може би дори повече от Иво.
Той лапна още един залък. Тя гледаше в чашата си.
— Има дни, знаеш ли — каза след малко Петра, — когато двамата изчезват с часове. Само двамата. Техните „малки приключения“. — Тя го допускаше в своя свят, макар и само за момент. — Смешно е. Иво винаги се връща вкъщи с възторжен поглед, като че ли са открили огромна тайна. Нещо, което знаят само те двамата. Мъже. — Тя се усмихна. — Салко го научи да свири с уста. Голямо събитие. И Иво се втурна вкъщи и чакаше, чакаше, докато Салко разказваше къде са били, и двамата си намигаха и си кимаха. Правех се, че не забелязвам. И тогава, изведнъж, той започна да подсвирква. Такова сладко чуруликане между хихикането. И всички започнахме да се смеем. Беше толкова горд… но трябваше да видиш лицето му, когато и аз подсвирнах. Не можеше да повярва. Не можа да каже и дума. Някак си и аз знаех вълшебната тайна. — Тя се засмя. — Каза ми, че свиря по момичешки. Не съм била свирела като Салко и като него. — Замълча, очите й бяха далеч. — Не бях мама. Бях само момиче.
Пиърс отпи глътка кафе, после попита:
— Салко обясни ли ти защо съм тук?
— Каза ми нещо. — Тя посегна към парче хляб, просто за да са й заети ръцете. — Не мисля, че и на него самия му е ясно.
— Е, значи ставаме трима.
— Както и да е, те са много информирани. Знаеха къде да ме открият.
— Съжалявам.
Тя го погледна бързо. С прикрита насмешка.
— Щяха да се появят независимо от това дали ти и Салко щяхте да дойдете. Може би е по-добре, че все пак дойдохте.
— Днес си невероятно любезна.
— Не свиквай много с това.
Той натопи поредния намазан с масло залък в кафето. Черната течност го оцвети в кафяво, плувнаха мазни петна.
— Много умно.
— Ако искаше мляко, просто трябваше да ми кажеш — рече тя.
— Да, благодаря ти много. — Той стана, отиде до мивката и си изплакна чашата. — Кафето наистина е ужасно. — И въпреки това си наля нова чаша.
— Е… просто не си свикнал.
— С лошо кафе ли? — Тя се направи, че не разбира закачката му. — Наистина не го очаквах.
— Знам. — Тя се поколеба. — Какво искаше да кажеш вчера? Че нещо нямало смисъл?
— Мислех… че няма да искаш да говорим за това.
— Е, значи искам.
Той я гледаше.
— Или… — Тя внезапно стана и отиде до бюфетчето. — Може би не. Може би сега не е най-добрият момент. — Вдигна чайника и започна да налива, без да го гледа.
Той се опита да намери подходящите думи, но всичко, което можа да каже, беше:
— Добре.
Тя остави чайника и без да се обръща, каза:
— Дори не знам защо попитах.
Той посегна и докосна ръката й. Този път тя не я отдръпна.
— Може би… трябва да оставим всичко това да почака до Вишеград — каза той.
— Може би. — Очите й още гледаха бюфета.
После тя бавно го погледна. Не каза нищо. След момент седна на масата и попита:
— И какво точно търсиш във Вишеград?
Трябваше му миг, за да се съсредоточи.
— Помниш ли ръкописа, който намерихме в старата черква?
— Разбира се.
— Мисля, че е свързан с това.
Очите й се разшириха.
— Това е… странно.
За първи път, откакто бе направил връзката, Пиърс разбираше, че не е имал достатъчно време, за да осъзнае колко странно е всичко. В следващите двайсет и пет минути се опита да й обясни събитията, които и сам трудно разбираше.