Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
След двайсет секунди хърватинът се върна. До него стоеше съседката на Петра. Мендравич беше прегърнал момчето. Бузките на Иво бяха още червени от съня. Очите му обаче светнаха, щом видя Петра. Тя изтича при него, а Мендравич каза:
— Трябва да се измъкнем от задния вход. — И подаде детето на майка му. В ръцете на Мендравич Иво изглеждаше съвсем малък, а в прегръдките на Петра, като че ли натежаваше върху крехката й фигура. Все пак тя го държеше здраво до рамото си, главата му бе сгушена в шията й, крачетата му се клатеха отдолу. Изразът й не издаваше никакво объркване, бузата й бе притисната до неговата, тя му шушнеше нещо в ушенцето. Пиърс гледаше как двете жени тръгват през ресторанта; очите на момченцето примигваха сънливо, ръцете му се губеха в буйната коса на майка му. В същото време Мендравич пристъпи към келнера, каза му нещо и той кимна, после отиде до вратата и я заключи.
— Как…
— Видях ги през прозореца до вратата — обясни Мендравич.
Пиърс се обърна и видя, че уличната лампа на ъгъла осветява по-голямата част от тротоара пред заведението. Не беше трудно да се забележат две фигури на пустата улица.
Отидоха при жените в ъгъла, далеч от прозорците — главата на Иво лелееше в скута на Петра.
— Казва, че някакъв мъж дошъл в апартамента.
— Как е влязъл в сградата не знам — забързано каза жената, — но дойде десетина минути, след като излязохте.
— В единайсет вечерта? — попита Петра, обърна се към Пиърс, после към Мендравич. — Какво не сте ми казали?
Мендравич поклати глава, после попита:
— Каза ли какво търси?
— Нея — отвърна жената и кимна към Петра.
Мендравич се поколеба, после каза:
— Естествено. Това е нейният апартамент. Каза ли, че иска да я види?
— Не. Показа полицейска значка или нещо подобно. Научаваш се да гледаш очите, а не значката. Виждала съм подобен поглед много пъти през войната. Мъж, който идва посред нощ. Не свалих веригата на вратата. — Тя се обърна към Петра. — Казах му, че вече не живееш тук, че сега това е мой дом. Когато ме попита къде си заминала, вдигнах рамене — тя показа нагледно, — казах му, че не е моя работа. Чаках на прозореца, докато не го видях, че тръгва. Замина с кола, заедно с още един. Изчаках десет минути и доведох Иво тук.
— Дошли сте пеша? — обади се Пиърс за първи път.
— Не се тревожете — каза жената, после се обърна към Мендравич. — Мазетата на всички жилища в блока са свързани. Слязохме долу, после излязохме на задната улица. Не са ни видели. — Тя се обърна и подаде на Петра чантата, която държеше в скута си. Малко дрехи за теб и за Иво. Помислих си, че ще е добре да посъбера нещо. — После отново се обърна към Мендравич, усмивката й беше почти кокетна. — И аз съм се сражавала във войната.
— Разбрах. Превъзходна работа — кимна Мендравич.
Жената беше очевидно поласкана.
— Как беше облечен човекът? — попита Пиърс.
Изражението на жената показваше ясно, че смята, че е казала всичко необходимо.
— Облеклото ли? — Тя повдигна рамене. — Не знам. Яке. Панталони. А… и високи туристически обуща. Завързани над панталоните. Такива, каквито носят из планините. — Тя отново се обърна към Мендравич за потвърждение. Той отново се усмихна и кимна.
— Високи обуща — повтори Пиърс и също погледна Мендравич. Лицето на хърватина беше замислено.
— Добре — каза той накрая. — Отидете при приятели за няколко дни. — Реакцията на жената показваше, че знае какви мерки да вземе. — А ние трябва да се измъкнем бързо оттук.
— Може да отидем до… — почна Пиърс.
Жената го прекъсна:
— Не искам да знам къде ще ходите. — Очевидно се наслаждаваше на завръщането си в света на Мендравич. Тя стана. — Няма да се връщам в апартамента три дни. След това може да се свържете с мен. — Обърна се към Петра с усмивка, после целуна Мендравич по двете страни и тръгна към вратата.
Докато я наблюдаваше как си отива, Мендравич тихо каза:
— Вив ла резистанс. (Да живее съпротивата (фр.). — Б. пр.)
— Страшна е — каза Петра с усмивка. — Видяла е повече от мен и теб през войната. И знае точно какво да направи. Само че е малко самотна. Без нея вашите приятели с туристическите обувки вече щяха да са тук.
— Не можем да ги заведем до Вишеград — каза Пиърс, докато взимаше раницата си.
— Не можем и да ги оставим тук — отвърна Мендравич.
— Преди да вземем някакво решение — каза Петра — трябва да знам от какво и от кого бягаме.
— Не, не трябва. — Тонът на Мендравич, беше заповеден, както преди години. Той стана и взе Иво преди Петра да може да реагира. Момченцето, което отново бе заспало, само помръдна и мързеливо отвори едното си око. Мендравич му прошепна нещо да го успокои, огромната му ръка нежно го погали; после продължи: — Качваме се в колата и потегляме. После ще оправяме неразбориите.