Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Петра продължаваше да го гледа.
— Той е твой син. Носи името ти. Да. Това би трябвало да те прави щастлив.
Пиърс кимна, гледаше в чинията. След малко попита:
— А ти?
— Какво аз?
— Това прави ли те щастлива?
Тя замълча, после каза:
— Глупав въпрос.
— Защо?
— Защо ли? — Отново пауза. — Ти го видя. Това е глупав въпрос.
Отново го връхлетя завладяващо чувство на объркване, на загуба.
— Тогава защо не ми каза?
— Католически свещеник със син? — Усмивка, поклащане на глава. — И двамата знаем, че щеше да захвърлиш всичко, за да направиш каквото трябва. А аз не исках да причиня това на никого от нас. Ти ме помоли да разбера. — Тя го погледна втренчено. — Не разбираш ли, аз направих точно това — разбрах те.
— Може би по-добре, отколкото аз себе си.
Тя го изгледа невярващо — дори и за момент не бе помисляла, че може да каже такова нещо.
— Какво имаш предвид?
— Искам да кажа, че никога не ми е било по-ясно. Никога не е означавало толкова много.
— Колкото какво?
Той продължи да я гледа.
— Не… не казвай това. Нали всеки ден потвърждаваше колко прав е изборът ти. Че принадлежиш на друг свят. И всеки от тези дни ме караше по-силно да чувствам, че трябва да направя именно така. Това подсилваше решението, което взех.
Минаха няколко секунди, преди той да отвори уста.
— Той знае ли за мен?
— Разбира се.
— Че съм свещеник.
Сега тя се разсмя. Реакцията й го изненада.
— Никой не се казва на едно седемгодишно дете, че баща му е свещеник, Иън. — Посегна към чашата си. — Не се безпокой. Тук не е рядкост едно момче да няма баща. Половината му приятели са в същото положение. С изключение на това, че техните са мъртви. Все пак той знае, че си жив.
— И това е нещо.
— Така е. — Тя отпи глътка. — Знае и че си американец. Знае, че си се бил заедно със Салко през войната. — Тя пак остави чашата си на масата и вдигна очи към него. — И знае и че си добър човек.
Той я гледа няколко секунди.
— Благодаря ти — каза накрая.
— Не исках да лъжа сина си.
— С изключение на малката подробност за свещеника.
— Да, с изключение на това.
— Виж, съжалявам, че…
— Не го казвай.
— Добре. — Той пийна глътка. — Сигурно се чуди защо досега не съм дошъл да го видя.
— Ти си американец. Това означава много за едно момче тук. Вие носите мир и шоколади, и видеоигри.
— Нямам това предвид.
Тя понечи да каже нещо, но вместо това започна да върти чашата в ръцете си и без да вдига поглед, добави:
— Той има Салко, който е чудесен. И има представа за баща, което го кара да се чувства различен от всички други деца. Какво друго би искал?
— Значи засега аз съм някакъв американец от комиксите, който е направен от шоколад и оформен по японски.
— Ти си всичко възможно за него. Всичко, което ни липсва тук. — Очите й бяха приковани в чашата. — Повечето бащи мечтаят да бъдат за синовете си точно това.
За първи път тази вече Пиърс разбра, че е изгубил нещо голямо. От първите моменти с нея умът му беше обзет от мисълта за Иво. Всяко нещо, за което говореха, всъщност бе за момчето. Странно бе, че в колата той се бе съсредоточил върху мисълта как ще реагира, като я види. Но това бе изчезнало от главата му в секундата, в която я видя.
И сега тя беше тази, която му го напомни.
— А ти? — попита той.
В гърлото й заклокочи нервен смях.
— Никога не те е бивало много с жените.
Неизвестно защо и той се засмя.
— Права си.
— Казвам ти — рече Мендравич, избрал точно този момент, за да се върне — не е смешно. Иво. Иън. Това са само имена. — По лицето му се виждаше, че е съвсем наясно за какво точно си говорят. Пиърс не беше много сигурен кого от двамата смята Мендравич, че спасява или по-точно, за кого от тях мисли, че има нужда от спасяване.
Както и да бе, Мендравич очевидно искаше да си тръгват, въртеше се на стола и често поглеждаше към вратата. Вече беше похапнал и сега искаше да поспи. Същият като едно време.
— Е, няма да те караме да чакаш — каза Петра. — Тръгваме ли?
Бутна стола си назад и тъкмо се готвеше да стане, когато Мендравич рязко каза:
— Чакай! — Тонът му беше заповеден, нямаше нищо общо с очарованието само отпреди секунди. Той стана и тръгна към вратата. Тя погледна Пиърс.
Неговото изражение й подсказа всичко.
— Дошли сте не само да ни видите, така ли?
Беше тренирана много добре и не можеше да сбърка една заповед. И бе твърде умна, за да пропусне подробностите.
Пиърс я изгледа тъпо, после погледна след Мендравич, който излизаше навън.