Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
— И мислиш, че ще убият тази твоя приятелка, така ли? — попита тя.
— Не знам. — Пиърс поклати глава.
Искаше да продължи, но отвън долетя шум от коли и двамата отидоха до прозореца. Отначало Пиърс помисли, че са мъжете от Кукеш, но се отпусна, когато позна един от хората, участвали в снощния разговор. После отново се напрегна, като видя, че измъкват носилка. Изведнъж отвсякъде почнаха да излизат хора.
Петра вече беше на вратата. Пиърс излезе след нея. Двама души минаха покрай него, без въобще да му обръщат внимание.
— Нещо се е объркало при нападението — каза Петра, като се върна при него. — Има двама тежко ранени. Казах им, че си свещеник.
— Но те не са католици!
— Това не ги интересува. Ще ги внесат ей там.
Петра го поведе към една от къщите, която минаваше за селски медицински пункт. Не беше стерилно, но сигурно беше най-чистата стая в радиус от двайсетина километра. Вътре вече бяха започнали да се занимават с мъжа, когото Пиърс беше видял през прозореца — една лекарка се беше навела над него. Вторият лежеше на друга маса, стараейки се да не вика от болка, и от време на време шумно издишаше през носа. Мъжът изглеждаше четиридесетгодишен, макар да нямаше и двайсет и пет. Всеки няколко секунди гърбът му се извиваше като дъга, гримасата на лицето му показваше, че е получил мигновено облекчение, заради тази си реакция; двама души трябваше да го държат легнал. Една превръзка, подгизнала в червено, беше поставена около това, което бе останало от дясното му стъпало.
Другият беше на не повече от деветнайсет, не пъшкаше, не се движеше, нямаше нужда да го държат. Очите му бяха празни — поглед, който Пиърс си спомняше много добре от едно друго време. Това момче щеше да е мъртво след минути. Дори и при това положение лекарката правеше каквото може. Ризата му бе окървавена. Едва когато се приближи, Пиърс разбра, че не гърдите са проблемът. Отдолу, под дрехите, се беше събрала малка локвичка кръв, която се разливаше по масата. Момчето лежеше, защото ако помръднеше, щеше да остави част от себе си на брезента. Лекарката помоли Пиърс да й помогне с ризата. Все едно че отново беше в Кукеш.
Внезапно момчето стисна ръката му и трескаво започна да шепне нещо. Без да мисли, Пиърс се наведе, опитвайки се да долови поне една-две думи. Момчето говореше бързо и напрегнато и Пиърс се улови, че кима, като че ли наистина разбира какво иска да му каже. Шепотът отстъпи на някакъв странен смях, ръката се отпусна и момчето потъна в мълчание.
Пиърс гледаше лицето му.
Яснотата на този момент. Чистотата на говора му, макар и нечут.
Дори когато погледът вече бе замръзнал.
Пиърс се обърна към лекарката. Тя също бе гледала последните му мигове; пресегна се и затвори очите на момчето. Не каза и дума на Пиърс, докато пристъпваше към другата маса. Всички наоколо бяха заети с нещо и Пиърс мълчаливо извърши над момчето последните ритуали, независимо от това на кой Господ се бе молило.
След малко стоеше отвън с Петра. Шокът постепенно отминаваше.
Иво и Мендравич се появиха тъкмо в този момент, като че ли изпратени от небето — бавно се изкачваха по пътя. Малкият подскачаше, ръцете му бяха пълни с камъчета и пръчки и кой знае още с какво — съкровища, които може да открие само едно седемгодишно момче.
— Подходящо време за разходка — каза Пиърс. Иво възбудено започна да разказва нещо на майка си.
— Върнахме се преди двайсетина минути — каза Мендравич.
— Дали е видял…
— Не — отвърна Мендравич. — Реших, че ще е добре, ако потърсим още едно приключение.
Пиърс кимна.
— Нападението не било успяло.
— Лош ден — отвърна Мендравич.
Един от хората на АОК, младолик трийсет-трийсет и пет годишен мъж, дойде при тях. Беше от хората, с които бяха разговаряли през нощта, но Пиърс не можеше да си спомни името му.
— Все едно че ни очакваха, Салко — започна той, без да обръща внимание на Пиърс. — Не можеш да повярваш — бронирани коли, бетонови блокове на пътя, всичко необходимо. Нямахме избор и трябваше да бягаме. Нямам представа откъде са разбрали, че идваме.
— Не са — отвърна Мендравич.
— Казвам ти…
— Вие сте били допълнителна премия — обясни хърватинът. — Не са чакали вас. Били са там заради това, което се случи два часа преди да тръгнете. Някой е взривил една католическа църква към пет часа тази сутрин. Видях го по новините в един хан край Янча — там спряхме за обяд с момчето. Даваха го по телевизията.
— Сърби ли? — попита мъжът.
— Не се знае — отвърна Мендравич. — Няма убити. Само сградата е отишла.
— Тогава защо са блокирали пътищата? Би трябвало да се радват, че католиците са си изпатили. Щяха да се радват още повече, ако беше джамия.