Обречен на мълчание

— Е, Пикард, смятам, че ако ти се отдаде случай да се срещнеш с хората ми на някое заседание на съда при закрити врати например, ще си припомниш някои от нещата, които откри тази вечер.

— Сигурен съм, че няма да ги забравя. Но сега вече надали има полза от това.

Тайсън се загледа в пушека, който се издигаше от цигарата му.

— Не съм дошъл тук, за да те обработвам като свидетел, Пикард — каза той. — Дойдох да разбера дали сме се били в една и съща война. И мисля, че е така. — Тайсън хвърли цигарата си в камината. След това продължи: — Всички си имаме своите тайни и понякога ги споделяме, защото се разбираме взаимно. Но обикновено не казваме тези неща на другите. Защото се срамуваме от някои свои постъпки, а от други се ужасяваме. Но помежду си можем да говорим без да даваме обяснения и да се извиняваме. — Той се приближи към Пикард. — Не казвам, че случилото се при болница „Милосърдие“ не биваше да излиза на бял свят, но и не мисля, че ти си човекът, който трябваше да го разкаже.

— От тебе трябваше да дойде — изправи се Пикард.

— Да — кимна Тайсън. — И сега, след като ти вече наруши неписаното правило на мълчанието, аз имам пълното право да разкажа моята версия за случилото се.

— Но според д-р Бранд вие всички сте се заклели да лъжете. И не става дума за някакво неписано правило, а за кървава клетва. Ако кажеш истината, как ще обясниш на хората си защо го правиш?

— Ще им кажа, че истината ще ги направи свободни.

— А тази истина… Имам предвид онова, което съм написал в книгата си, близо ли е то до истината?

— Ще разбереш това в съда — усмихна се Тайсън.

— Ще ме съдиш ли?

— Напълно възможно. — Тайсън огледа стаята с интереса на бъдещ собственик. — Хубава къща. Под наем ли си или е твоя?

Пикард се засмя.

— Не си от хората, които се занимават с изнудване — каза той след известен размисъл. — А и аз не съм от хората, които се оставят да ги изнудват.

Тайсън погледна преценяващо Пикард, след това рязко смени темата.

— Кой е Уелс?

— Уелс ли? О, да, надписът на пощенската кутия.

Това е една жена, която преди живееше тук. Трябва да залича името.

— Сам ли живееш?

— Понякога. Жените просто идват и си отиват.

— Така ли? Женил ли си се някога?

— Веднъж. Имам дванайсетгодишна дъщеря. Живее с майка си и втория си баща в Калифорния. Липсва ми. Животът… имам предвид животът в добрата стара Америка не е същия, какъвто беше, когато аз бях дете. И ако имаше някое по-малко шибано място, щях да се преместя. Знаеш ли някое по-добро място?

— Опасявам се, че не. Срещаш ли се с тукашните литератори?

— За Бога, не. Те са по-големи боклуци и от мен. — Пикард отново отиде до кухнята. — Още по едно, Тайсън. После, ако искаш, можеш да си вървиш.

Тайсън забеляза, че Пикард започва да залита.

— Едно малко — каза той.

Запали нова цигара и хвърли кибритената клечка в камината. Погледна към Пикард, който ходеше из кухнята. Не го харесваше особено, но същевременно и не успя да изпита неприязън към него. Двамата бяха нещо като членове на едно и също братство и затова трябваше да прояви толерантност. Пикард му беше признал два случая, в които се бе проявил като пълен страхливец. Може би това беше начин да се извини, или пък опит да се почувства по-добре. Но каквато и да беше истината, Тайсън се чувстваше като човек, получил нежелан дар — като пазител на още една отблъскваща тайна. Дори да бяха приятели, на другата сутрин Пикард щеше да го мрази.