Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
Тайсън кимна. Пикард се загледа в празното пространство, после продължи:
— Видях малко момченце на около шест годинки, което вървеше голо по улицата. Гениталиите му бяха откъснати, но то сякаш изглеждаше по-уплашено от парчетата стъкло, забити в ръката му. Не мога да забравя лицето му… Беше напълно безпомощно, от очите му се стичаха сълзи… — Пикард се взря в Тайсън. — Но вие навярно сте видели и по-страшни неща… Искам да кажа в пехотата.
Известно време Тайсън мълча, после каза:
— В пехотата човек не е просто зрител, но често се явява и причината за страданието, както вие така убедително показахте.
Пикард се загледа в пода. Тайсън си пое дълбоко дъх и добави:
— Понякога, когато първо си стрелял, а после си задавал въпроси, може да стане така, че старата мама-сан или малкото бебе-сан вече да не си отговарят, и тогава се чувстваш като най-отвратителното чудовище, което Бог изобщо е създавал. Затова следващия път действаш по-внимателно, и в награда за усилията си получаваш куршум. А приятелите ти се заклеват в паметта ти винаги първо да стрелят. И походът на смъртта продължава, докато всички не влязат в крак и не започнат първо да стрелят и да убиват наред, отваряйки зловещи просеки сред оризищата и овощните градини… — Погледът му се отклони към въглищата, горящи върху скарата в камината. Известно време той наблюдава сините пламъци, след това отново се обърна към Пикард: — Помогна ли на онова малко момче?
— Аз… той… то ме видя… — несвързано отговори Пикард. — Вдигна ръце… сякаш се предаваше, но искаше да покаже, че е лошо порязан… По ръцете и дланите му все още имаше забити парчета стъкло. То каза „Bac-si, bac-si“. — За момент Пикард затвори очи, след това продължи: — Исках да му изкрещя „Не ръцете ти, глупако! Топките ти! Топките!“… но то беше само едно малко момче. Пристъпих крачка напред, когато се приближи до мен, после… вдигнах пушката си и извиках: „Махай се! Di-di.“ След това се обърнах и избягах. — Пикард си пое дъх. — Не можех да го оставя да се приближи до мен. Просто не можах да се овладея. — Очите му срещнаха очите на Тайсън.
— Случва се — кимна Тайсън.
— Да… — Пикард довърши уискито си. — Ала някои от другите там се справиха по-добре от мен.
— Него ден.
Пикард бавно отиде обратно до кухнята и си наля още една чаша.
— Точно така. — Той сякаш излизаше от мрачното си настроение и добави: — Някои дни бяха по-добри от другите. Ти си имал лош ден на 15 февруари. А на 29 февруари си оказвал помощ на болни и ранени. По-късно същия ден са те ранили. Така е на война, както обичаха да казват по десет пъти на ден нашите дребни приятели.
Тайсън допи чашата си и я остави на ниската масичка. Осъзна, че Пикард беше първият човек, минал като него през всичко това, с когото говореше за Виетнам. Независимо от различията в личните им преживявания и субективната оценка за събитията, те и двамата споделяха същата утаила се в дъното на душата им горчилка и страха, че малките бомбички със закъснител всеки момент могат да избухнат.
— Още едно?
— Не.
— Защо не седнеш?.
— Предпочитам да постоя.
Пикард заобиколи кухненския плот и се отпусна в люлеещия се стол до камината. Помълча малко и рече:
— Казах на приятелката ти Харпър, че що се отнася до осведомителите ми, ще дам само безпристрастни показания. Особено за сестра Тереза. Можеш да го кажеш и на адвокатите си.
Тайсън кимна. Почуди се защо Пикард нарече Харпър негова приятелка.
— Не искам да те разпъвам на кръст — добави Пикард.
— Точно това ми харесва в художниците и писателите, Пикард. Те винаги танцуват около купчината с лайната, но никога не стъпват в нея, никога не им се налага да ядат от нея, и Господ ми е свидетел, че дори не им мирише.
Пикард се наведе напред в люлеещия си стол.
— Аз обаче нагазих в нея до ушите.
— Попаднал си в нея случайно. И двайсет години по-късно, когато всичко вече се е отмирисало, си решил да разкажеш на света мимолетните си бойни преживявания.
Известно време Пикард мълчаливо се полюляваше в стола си и само скърцането на подовите дъски нарушаваше тишината в къщата.
— Описал съм само онова, което видях и чух от очевидците… — каза той. — Но понякога си мисля, че изобщо не биваше да пиша тази глава.
— Защо мислиш така?
— Ами… защото нямах достатъчно факти. И… понеже могат да ме подведат под отговорност за клевета…