Обречен на мълчание

Тайсън осъзна, че кръгозорът й бе относително ограничен. Той обаче не обичаше хората, които се правят на Свенгали или на професор Хигинс с жени от чужди култури или по-ниска социална прослойка, затова изостави темата, и премина към друга, по-конкретна.

— Кога мога да ви видя отново?

Тя се обърна към него и за пръв път го погледна право в лицето. Той срещна погледа й и го задържа. Изминаха няколко секунди.

— Утре, ако искате — най-сетне отвърна тя. — Имаме забава за децата. В училището. По случай Коледа. Свирите ли… — тя раздвижи пръстите си във въздуха, сякаш свиреше на пиано, — на пиано?

— О… разбира се. Малко.

— Добре. Коледни песни.

— Това е горе долу всичко, което мога да свиря. С изключение на „Лунната река“.

— Добре. В единайсет. В училището. — Тя посочи към училищната сграда.

— Ще се опитам да дойда.

— Добре — усмихна се тя. Тя спусна краката си отстрани на джипа и погледна назад към него. — Мерси, лейтенанте.

— До утре, Тереза.

Тя изглежда се учуди, че се обръща така към нея, след това каза:

— До утре… Бенджамин. — Тя се спусна от джипа и тръгна към диспансера в църковния двор.

Тайсън се загледа след нея. Тя погледна назад, усмихна се срамежливо и забързано продължи нататък.

Той си спомни за първия път, когато я бе видял преди месец, по време на първото си пътуване до Уей. Беше отишъл да чуе месата в катедралата Пху Кам с един офицер католик. Там имаше двайсет и пет монахини, които приемаха заедно причастие, а между тях беше и една изключително красива евро-азиатка, която със стиснати една в друга ръце се връщаше от олтара към пейката си. Офицерът, с който беше отишъл в катедралата, също я забеляза, както и повечето европейци около него, или така поне смяташе Тайсън.

След литургията я видя отново на площада да говори с виетнамско католическо семейство. По настояване на Тайсън, той и офицерът, с когото беше, се приближиха към тях. Тайсън представи себе си и колегата си на френски език.

Дори тогава, помисли си той, не можеше да си представи, че няма да я види отново. И ето, че днес я видя. А сега и двамата съзнаваха, че всяка следваща среща щеше да ги поведе към гибелта им.

Тайсън поседя още известно време в джипа, после забеляза, че почти се е стъмнило. Вечерният час в Уей беше много късен, от полунощ до пет часа сутринта, но в щаба на контингента военни съветници предпочитаха да приберат хората си на сигурно място в гарнизона още преди да се стъмни. Освен ако не възнамеряваха да преспят някъде другаде, но в този случай трябваше да ги уведомят за адреса на дамата.

Тайсън запали джипа и измина няколкото стотин метра, които го деляха от поделението. Постовият му махна да мине през портала от бодлива тел зад високите бетонни стени.