Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
Бенджамин Тайсън влезе в Саг Харбър по улица Брик Килн. Караше бавно по тесните улички покрай къщите от началото на осемнайсети век, облицовани със светло дърво и сиви камъни.
Пътят с наетия триумф от апартамента в Манхатън му бе отнел близо три часа, и когато стигна до южния край на Лонг Айлънд вече започваше да се здрачава. Нямаше улично осветление и обрамчените с дървета улици тънеха в мрак.
Тайсън осъзна, че се намира в част на града, която не познава. Той спря триумфа до тротоара и излезе от него. Въздухът беше влажен и солен, а външните лампи на разположените близо една до друга къщи бяха обгърнати в леко потрепващи мъгливи ореоли светлина.
Тайсън се пресегна и извади от колата една книга. Закопча лекото си яке и тръгна на запад към залязващото слънце. Най-накрая позна една улица, зави по нея и след няколко минути излезе на главната улица. Имаше много хора, които се разхождаха до кея и обратно и влизаха в различни таверни и ресторанти. Терасата на стария хотел „Америкън“ беше пълна с хора, които се поклащаха на дървени люлеещи се столове и посръбваха от питиетата си, докато стола се накланяше назад, и отпускаха чаши, когато се накланяше напред.
Тайсън прекоси главната улица и свърна по малка алея, която се спускаше надолу към водата. Спомни си къде точно беше видял пощенската кутия, макар то да бе станало отдавна, и я намери — много стара двуетажна вила, облицована с кедрово дърво, кацнала на върха на малък нос, надвесил се над така наречения Малък залив. Дървена ограда заобикаляше къщата и запуснатата й градина. На пощенската кутия все още пишеше Пикард/Уелс. Светеше.
Тайсън отвори портичката и се приближи към постройката по пътечка, застлана с мидени черупки. Без да се колебае — Вече нямаше връщане назад — той вдигна бронзовото чукче и удари силно по боядисаната в черно врата. Чу стъпки и вратата се отвори.
— Да, моля?
Тайсън не отговори. Андрю Пикард се взря в посетителя си на слабата светлина на външната лампа. Накрая веждите му се повдигнаха от изненада.
— О!…
Тайсън впери поглед в него и известно време никой не продума. Тайсън си помисли, че Пикард проявява доста голямо хладнокръвие, макар че бе възможно и да е под влиянието на алкохола, който долавяше в дъха му.
Тайсън се загледа във високата издължена фигура на човека, застанал на няколко крачки от него. Беше по дънки и разкопчана тъмносиня риза с навити ръкави, силно почернял, с дълга коса, сякаш изсветляла от солта и слънцето. Тайсън знаеше, че Пикард е от семейство на консерватори, възпитаник на Йейл, бе чувал гласа му по радиото и по телевизията, затова в съзнанието му витаеше представата за велур и дребни сладкиши. Но действителността опроверга предубеденото му мнение и той си спомни, че се е изправил срещу бивш офицер от морската пехота, който според всички данни бе изпълнил достойно дълга си.
— Влезте — покани го Пикард.
Тайсън го последва в стаята, в която се влизаше направо от вратата. От стереоуредбата се носеше песента на Пол Макартни „Хей, Джуд“. Очите на Тайсън свикнаха с полумрака. Видя, че стаята представлява просторно помещение, получено в резултат на събарянето на всички вътрешни стени, от които бяха останали да стърчат само носещите колони. Обикновените боядисани мебели приличаха на купени на старо. На земята имаше три груби плетени черги, а посред лявата стена изпъкваше голяма камина, облицована с кръгли речни камъни. На скарата й гореше малък огън, подхранван с въглища, който затопляше и изсушаваше влажния морски въздух.
В задната част на обширната стая имаше дълъг плот, отделящ остъклената тераса, в която се помещаваше така наричаната някога лятна кухня. Задните прозорци на кухнята гледаха към залива. Тайсън видя светлините на Бей Пойнт от другата страна на водата и различи светлините на кея пред къщата си. Тъмни сенки се раздвижиха зад плъзгащата се стъклена врата и той почувства как сърцето му започна внезапно силно да бие.
— Дошъл сте, за да ме убиете, нали? — попита Пикард.
Тайсън се извърна от прозореца.
— Това никога не ми е минавало през ума.
— Чудесно, тогава какво ще кажете за едно питие?
— Нямам нужда от пиене, но ако вие искате, можете да си налеете.
Пикард не отговори. Погледът му падна върху книгата в ръката на Тайсън.
— Дошъл съм за автограф — Тайсън му протегна книгата.
Пикард я взе и се усмихна.
— „Търсенето“. Една от първите ми книги. Хареса ли ви?
— Не е лоша.
— Литературата е забавно нещо. А действителността понякога разстройва хората. — Пикард сложи книгата на кръглата маса за хранене и я отвори. — Това е библиотечна книга. От библиотеката в Гардън Сити. И връщането й е просрочено. — Той сви рамене. — Имате ли нещо за писане?