Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
— Бил си близо цяла година в Уей преди Тетската офанзива — отбеляза Тайсън.
— Точно така.
— Познаваше ли града?
— Доста добре. — Пикард заобиколи плота с двете пълни чаши в ръце.
Тайсън взе питието си.
— Ходил ли си някога в едно кафене на улица Тин Там? „Крокодила“?
Пикард си пийна от уискито.
— Разбира се. Малкият мръсник, който държеше заведението, имаше връзки във всички лагери.
— Бурнар?
— Мисля, че се така се казваше. Защо?
— Понякога се чудя какво ли е станало с него.
— Приятел ли ти беше?
— Не. Срещнах го само веднъж. Посъветва ме да се върна в Америка.
— Трябвало е сам да се вслуша в съвета, който ти е дал.
— Защо?
— Ще ти разкажа какво чух, макар че може и да не е истина. Знаеш какво правеха виетконгците с виетнамците, които подозираха, че имат нещо общо с американците, говоря за бръснари, проститутки, чистачки и тем подобни.
— Чувал съм. Пикард кимна.
— Е, според онова, което чух, мосю Бурнар и персоналът от кафенето му, се озовали в централната болница без ръце.
Известно време двамата мъже запазиха мълчание, след това Тайсън рече:
— Веднъж, когато баща ми разказваше за неговата война, той каза: „Беше война, в която отново бих могъл да се бия.“ — Той погледна към Пикард. — Не мисля, че можем да го кажем за нашата война.
— Не, с нас не беше така — отвърна Пикард. — И смятам, че точно то е същността на пост-стресовия синдром. Въпросът не е в онова, което се е случило там, защото всички войни са мръсни, а в това, което се случи тук.
Тайсън допи чашата си и я остави на масичката.
— Може и да е така.
— Между другото — изкашля се Пикард, — искам да ти кажа нещо: д-р Бранд желае да те види изправен пред стената за разстрел. Не ме питай откъде го знам, защото той изглежда уравновесен, логичен и обективен човек. Но за Бога, Тайсън, той те обвини в убийство без никакво колебание.
— Не се съмнявам, че го е направил.
Пикард сякаш се канеше да попита защо е така сигурен, но размисли.
Стаята потъна в тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника над камината. Тайсън го погледна и каза:
— Трябва да вървя. — Той си закопча якето. Пикард се поколеба, после попита:
— В къщи ли си отиваш? Искам да кажа, в къщата, която си наел тук.
— Може би. Защо? — Тайсън хвърли кратък поглед към Пикард.
— Видях се с нея.
— С кого?
— С Марси. Жена ти. Беше тук.
Тайсън кимна. Естествено, че Марси би дошла да се види с Пикард.
— Много приятна жена.
— Наистина ли?
— Така мисля. Никаква злоба, никаква истерия. Забележителна жена. Искаше да знае дали съм казал истината в книгата си.
Тайсън мълчеше.
— Ала какъв отговор можеш да дадеш на жена, която иска да й разкриеш истината за съпруга й? Казах й, че не съм бил очевидец на случилото се. Че само съм преразказал онова, което съм чул. Типичен отговор на писател, нали, Тайсън? Още един танц около купчината мърсотия. Е, тя не ме измъчва дълго. Каза ми, че вероятно съм направил онова, което съм смятал за правилно.
— Много милосърдно. Сега можеш да спиш по-спокойно, независимо от кошмарите, които те преследват.
Пикард не му отговори направо, а каза:
— Защо обаче тя дойде да попита мен? Защо не е попитала теб? Е, питала те е, разбира се. Но ти не искаш да й отговориш. Не желаеш да го кажеш дори на жената, която споделя леглото ти.
Тайсън тръгна към вратата, после отново се обърна към Пикард.
— Как изглеждаше?
— Марси? Чудесно. Много приятна жена.
— Не, питах за сестра Тереза. Как изглеждаше тя, Пикард?
Пикард го стрелна с поглед, после отговори:
— Чудесно. Беше спокойна…
— Физически. Хубава ли е?
— След победата на комунистите тя е преживяла много тежки времена — отвърна Пикард, като се замисли за момент.
Тайсън кимна. Сега тя трябваше да е на около четирийсет, и то не на американските четирийсет години. Истински четирийсет години.
— Какво й се е случило там?
— Неприятни работи. Затворнически лагери, принудителен труд. Такива неща — Пикард се загледа за момент в Тайсън, после каза: — Тя изобщо не спомена името ти. Говореше за тебе само като за лейтенанта. Но по-късно, след като разговарях с Керън Харпър, се замислих над всичко, което ми каза сестра Тереза, а и сега, след като и ти ме попита за нея, имам чувството, че съм изпуснал нещо…