Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
Тайсън му подаде химикалка.
Пикард се замисли за момент, после написа: „На Бен Тайсън. Къде са истинските бойци? Толкова време измина. С най-добри пожелания, Андрю Пикард“.
Той подаде отворената страница на Тайсън, който прочете посвещението, после затвори книгата.
— Къде са, наистина — рече и остави книгата отново на масата.
Пикард отиде до стереоуредбата и я изключи. Двамата мъже стояха в мълчание, но Тайсън нямаше чувството, че това ги притеснява — те по-скоро си даваха време да размислят за преживяното и от двамата, и да попълнят онези пропуски в паметта, които щяха да им позволят да се върнат към настоящето.
— И все пак, какво да бъде? — най-сетне попита Пикард.
— Скоч.
Пикард отиде до лятната кухня и сложи лед в две чаши.
— Чисто?
— Със сода.
Той порови в хладилника и извади бутилка „Перие“.
— Светената вода на консерваторите. Става ли?
— Чудесно.
Пикард раздели бутилката „Перие“ между двете чаши.
— Как ме открихте? Адресът ми не фигурира в справочниците.
— По пощенската кутия.
— Вярно. Пощенската кутия. Трябваше да залича името. В последно време се радвам на твърде много внимание. — Той наля в чашите „Къти Сарк“, след това заобиколи плота и подаде на Тайсън питието му, после вдигна чашата си. — За мъжете, на които съдбата отреди да се срещнат лице в лице със смъртта в Уей, включително и за нас.
Той чукна чаша в чашата на Тайсън и двамата пиха.
Очите на Тайсън се разходиха по стаята. Под един от страничните прозорци забеляза писалище, отрупано с хартия и моливи.
— Над какво работите сега?
— Трудно е да се пише Уей — сви рамене Пикард.
— Е, можете да опишете военния съд над Бенджамин Тайсън.
— Не мисля, че идеята е добра. — Пикард сякаш за пръв път се притесни.
Тайсън остави чашата си на края на масата. Погледна към стръмната стълба без парапет покрай дясната стена, която водеше към тавана.
— Сам ли сте? — попита той.
— Да — отговори Пикард, — но всеки момент очаквам да дойдат гости. Петима ловци с пушките си — добави с усмивка той.
Тайсън се направи, че не забелязва остроумието му. Пикард отпи още от питието си, и Тайсън помисли, че вероятно вече малко се беше понапил.
— На няколко пъти исках да ви се обадя — каза Пикард.
— Така ли? всъщност вие ми се обадихте два пъти преди години. Може би трябваше да се срещна с вас тогава.
Пикард кимна.
— Беше ми по-лесно да пиша за вас, защото не ви познавах. Ако се бяхме запознали, ако бяхме пили заедно, може би щях да изхвърля цялата глава в огъня.
— Да, ама щяхте да си останете никому неизвестен писател.
— Но пък много по-щастлив. Виждате ли, аз не съм алчен.
— И аз смятам така.
Пикард замислено отпи от чашата си, после отбеляза:
— Предполагам, че сте прочели цялата книга, и следователно знаете, че аз също загубих там много приятели. И повечето от тях нямаха късмета да умрат по време на бой. Бяха офицери от контингента военни съветници във Виетнам, като мен. Комунистите ги заловиха извън базата, отведоха ги до една канавка и ги застреляха в главите. Или още по-лошо, някои от тях бяха погребани живи. — Пикард се загледа в пода за няколко секунди, после добави: — Някои хора ходят на психиатър. А писателите пишат.
Тайсън кимна.
— И как се чувствате сега, Пикард? Изчезнаха ли ви кошмарите? Какво стана с призраците, които ви преследват?
— Ами… сега мисля за това много повече. — Пикард замислено потърка брадата си. — Отворих погрешната врата… Всичко започна, когато се захванах с проучванията за тази книга и се срещнах с оцелелите от войната. Тогава спомените нахлуха отново… — И на оцелелите не сте направили голяма услуга — отбеляза Тайсън.
Пикард сякаш не го чу. Той продължи да говори:
— Не бях виждал много сражения преди Тет. Тогава видях неща, които не бях особено подготвен да видя. Неща, които почти не бях способен да възприема. Бях живял в Уей близо година и градът почти ме очарова. Беше място, изпълнено със светлина, сред страна, над която се бе спуснал мрак. Но после, след сражението, се разходих сред сивата пепел и овъглените тела, и помня, че си помислих „Няма нищо свято“, и изпитах съжаление към цялата шибана човешка раса. — Пикард прокара пръсти през дългата си коса, после продължи да говори. — И сега понякога сънувам всичко това. Спомняте ли си този израз на военните лекари — „ходещи ранени“? Безобидна фраза, означаваща просто амбулаторните случаи. Но в съня си виждам тези омотани в превръзки същества… наполовина зомби, наполовина мумии,… бродещи из пепелищата с протегнати напред ръце, сякаш те умоляват, някои от тях падаха по пътя, но повечето продължаваха да изплуват от белия дим… — Той погледна към Тайсън. — Наистина беше така.