Мечът на Шанара

В ранните часове на утрото, загърнати в плаща на смълчания мрак и скрити в сенките на гъстите гори, които не допускаха изцяло успокоителната светлина на луната и звездите, групата най-после стоеше пред скалите на Паранор. Това беше момент, който те никога нямаше да забравят. Момент, в който очакващите погледи се плъзнаха нагоре към стръмните скални стени, по които нямаше нито пътека, нито някаква издатина, нагоре, край високите борове и дъбове, които тук приличаха на джуджета, и свършваха рязко там, където започваха скалите, и после още по-нагоре, докато се спряха на създадената от човешка ръка постройка на върха — Централната кула на крепостта на друидите. Тя приличаше на кула на дворец — вековни стени от каменни блокове, които се извисяваха в островърхи кулички и спираловидни кули и прорязваха небето с надменно предизвикателство. Нямаше съмнение, че е крепост, строена да удържа нападенията и на най-силната вражеска армия, древен дом и протекторат на цялата, но изчезнала вече от лицето на земята, човешка раса, наречена друиди. Векове наред в сърцето на тази крепост от камък и желязо се е съхранявала паметта за триумфа на човека над силите от света на духовете, символът на смелостта и надеждата на расите от отдавна отминали времена — удивителния Меч на Шанара, забравен с течение на годините, защото с умирането на поколенията са умирали и старите легенди.

Докато седемте мъже стояха и съзерцаваха Главната кула на крепостта на друидите, мислите на Флик се върнаха към събитията, които се бяха случили след като групата потегли при залез слънце от Драконовите зъби. Преминаха бързо, само за няколко часа, през откритите пространства, които ги отделяха от ограждащата Паранор гора, и стигнаха до уединението на мрачната й периферия без никакви произшествия. Тогава Аланон им разказа накратко какво ги чака по-нататък. Гората е непроходима, им каза той, само ако човек не знае как да избегне опасните препятствия, изобретени от Господаря на магиите, за да обезкуражи всеки опит да се стигне до Централната кула на крепостта на друидите. В цялата гора бродят вълци, огромни сиви зверове, които могат да заловят всичко движещо се на два или на четири крака и за секунди да го разкъсат на парчета. След вълците, около основата на скалите под кулата, има непревземаема бариера от тръни покрити с отрова, срещу която няма лек. Но находчивият друид се беше подготвил. Те бързо навлязоха в гъстата гора и без да се колебаят поеха по пътеката пред тях право към крепостта. Аланон ги предупреди да стоят близо до него, въпреки че предупреждението му беше излишно. Само Мениън направи опит да изпревари групата, но при първия шум от виещи вълци се върна при тях. Огромните сиви зверове ги нападнаха няколко минути след като мъжете бяха навлезли в гората. Очите им бяха кърваво червени в тъмнината, огромните им челюсти потракваха в сляпа омраза. Но преди да успеят да стигнат до изплашената група, Аланон допря странна свирка до устните си и духна леко в нея. Разнесе се висок звук, почти недоловим за човешкото ухо, при който ръмжащите вълци се разбягаха, извръщайки се от време на време, със силен вой на ужас и уплашеното им скимтене се чуваше дълго след като се бяха загубили от погледа им.