Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Аха. Хм.
— Нещо… грижа имаш, Расуау? — тревожно се надигна на лакът Пагар. — С янкуловоцветно одрешената самодива?
Радослав нехайно и прекалено бодро махна с ръка. Не искаше да разказва случката при топлия вир. Горчивият опит със Селото и обвиненията на горския магьосник го караха да внимава не само какво показва, но и приказва. Дори пред Пагар.
— Ммм… не. Не. Всичко е наред, Гари. Дрямкай си.
Половин час по-късно квирините вдигнаха дружините и ги поведоха към лагера. Свечеряваше се, облаци затулваха небето. Войниците почти дремеха в колоната.
И изведнъж!…
Лагерът изчезна!
Миг преди мига неуловимо предчувствие изправи нащрек Дичо и той измери на око разстоянието до оградата на Периметъра.
Дървените трупи на крепостта се стопиха пред смаяните воини, сякаш мъглив воал затрепка…
… от него изплуваха тихи призрачни силуети.
Плътен строй сиви качулести фигури с дългошипести боздугани в ръце. Пред тях вървяха кльощави типове, облечени в зловещо съчетание от черно и червено — издути в раменете куртки, прилепнали клинове, на гърдите белееща емблема: око със спирална зеница. Явните командири бяха въоръжени с дълги кинжали, но ги държаха и движеха някак странно. През първата безкрайна секунда на стъписване, Радослав си помисли, че по същия начин към устата се поднасят ръчни радиостанции. Лицата им бяха страшни — тебеширени, с изпъкнали черни жабешки очи.
Зад пехотата по неравното поле се клатушкаха танкове с високи цилиндрични куполи. Буци пръст летяха изпод траковете им. Дула на къси оръдия изригваха риж огън, беснееха пламъци на картечници. От небето пикираха непознати летателни апарати.
Всичко ставаше без звук — насечени кадри в призрачен ням филм.
Грамори, фамори, самодиви и джуджета реагираха инстинктивно. Не удари нито един барабан, никой квирин не извика команда, не се обадиха тръби и рогове, но колоната стихийно се разпръсна за насрещен бой и настръхна с оръжия. Като струни на контрабас се обадиха тетиви на лъкове, остро изсвириха прашки…
Тръбите внезапно известиха „отбой“, барабаните зовяха „сбор“.
Радослав за първи път „видя“ с кого ще се бие неговата армия. Той се напрегна и през силуетите на противника различи да прозират гредите на крепостната ограда… Видението не бе нищо друго, освен масова халюцинация. Отпърво то избледня, а сетне изчезна внезапно. Басовите барабанни стонове настояваха за строяване в маршова колона и войниците стреснато се подчиниха. Граморите държаха пръстите си кръстосани и в тих ужас шептяха заклинателни молитви.
Дичо ги разбираше прекрасно. Самият той, който още в самото начало се усъмни в реалността на врага, бе потресен. Пред очите му продължаваше да се мержелее олющената боя върху бронята на най-близкия танк, заварените по нея звена от тракове, листовите противокумулативни екрани и… маркировката отстрани на купола — същото хипнотизиращо око. Редом до него — цифри и букви.
Тръсна глава, притисна и разтърка очи. Не, вероятно просто му се беше привидяло. Просто са му заприличали на разбираеми символи. Точно така — игра на въображението.
Ала… би ли си въобразил подобно съчетание — 3-ЖFQ-15…
„Глупости!“ — възропта наум, тъкмо когато сигналчиците млъкнаха.
В тишината квирините се обърнаха към смутените дружини:
— Не страхопадайте, воини на Кашеп! Нашите колобру ви оконаучили какви-наглед са атъланите и сивите им мъртваци! Едните са плът без благост, другите — леш без душа! Ала ние сме силноздрави! Дванадесетниците-колобри знаят как да гърлостиснат смъртохвъргчите на врага. Магьосници-лъкострелци ще огнеподпламват боевашките колесосамоходи. Най-могъщите ни чародейци ще силоотнемат отровата от атъланското жило! Железохвърчилата вражи не ще преминат през ятата лубанкалски орлове и гемиите ветроездачески, що дошли са ни напомощ отдалечната залезпосочна страна Илуян. За нашите ръце остава малост мала — да впрахосразим сивите мъртваци и атъланските им вождачи! Да волноизбавим почитащите Дух-гласа на Кашеп борейски събратосестри! Атъланите са покорнослугачи на моросмъртта, ние — ратници на вечноживота. Развейте знамена! Победозапейте храбропесни! Към Стана — тръгваааай!…
Подобно на парад колоната влезе в Лагера.
На кулата над портата Дичо забеляза тримата магове с прилепови уши. Сториха му се доволни. Потръпна — косата му сякаш още шаваше под шлема. Да ви се не видят номерата!
Войниците обаче пееха с цяло гърло за това, че всяка победа започва от сърцето и тогава оръжията сами надвиват врага и водят към слава.