Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
върховенството.
Кормия се заспуска по хълма. Бялата трева под босите й крака не
беше нито топла, нито студена. Нищо освен храните и напитките не
притежаваше някаква температура.
За момент си помисли да избяга. По-добре бе да е далеч от всичко, което познаваше, отколкото да понесе това, което й беше описала
Директрис. Само че тя нямаше представа как да стигне до Далечната
страна. Знаеше, че трябва да се мине през личните покои на Скрайб
Върджин, но после какво? Ами ако Нейна Святост я хванеше?
Немислимо. По-страшно и от това, да бъде с Примейла.
Потънала в интимните си грешни мисли, Кормия вървеше безцелно
през земите, които познаваше, откакто се помнеше. Беше лесно да се
загубиш тук, защото всичко изглеждаше еднакво и миришеше еднакво, без
никакъв контраст. Очертанията бяха толкова размити, че беше
невъзможно да се хванеш за нещо с ума или с тялото си. Нямаше как да
стъпиш здраво на земята, тук съществуването бе реене във въздуха и
сливане с него.
Когато мина покрай Съкровищницата, се спря на величествените
стъпала и се замисли за скъпоценностите вътре, единствените истински
цветове, които някога беше зървала. Зад заключените врати имаше цели
кошове със скъпоценни камъни и въпреки че ги беше виждала само
веднъж или два пъти, помнеше цветовете им съвсем ясно. Беше заслепена
от блясъка на яркото синьо на сапфира, наситеното зелено на изумруда, от
силата на кървавочервения рубин. Аквамаринът беше с цвета на небето, така че я впечатли най-малко.
Цитрините й бяха любими, прекрасните жълти цитрини. Тайно бе
докоснала един от тях. Бързо бе мушнала ръката си в коша, докато никой
не гледаше. Беше прекрасно да наблюдава как светлината проблясва във
фасетите им. Да усети камъните в дланта си бе огромна наслада, увеличена още повече от факта, че вършеше нещо забранено. Стопляха я, въпреки че не бяха по-топли от каквото и да е друго.
Скъпоценните камъни не бяха единственото, което превръщаше
влизането й в Съкровищницата в празник. Там в стъклени кутии се
съхраняваха вещи от Отвъдната страна, неща, които се пазеха, защото
бяха изиграли важна роля за историята на вида им или защото се бяха
оказали притежание на Избраниците. Въпреки че Кормия не знаеше
предназначението на някои от предметите, те бяха истинско откритие.
Цветове. Материи. Чужди неща от чужди места.
Странно, но от всичко най-силно я бе привлякла една стара книга.
Върху смачканата корица с избелели релефни букви пишеше: “ДАРИЪС, СИН НА МАРКЛЪН”
Кормия се намръщи и осъзна, че е виждала това име и преди… в
стаята на Братството на черния кинжал в библиотеката. Дневник на един
от братята. Ето защо е бил запазен. Загледа се в заключените врати и й се
прииска да е живяла тук навремето, когато сградата е била отворена и
всеки е можел да влиза свободно, както в библиотеката. Но това бяха
порядки отпреди нападението.
Нападението беше променило всичко. Изглеждаше немислимо, че
отцепници от собствената й раса бяха дошли въоръжени от Далечната
страна, за да плячкосват. Бяха влезли през портал, който сега беше
затворен, и бяха нахлули в Съкровищницата. Предишният Примейл беше
загинал, бранейки жените си, като бе убил тримата цивилни, но после бе
издъхнал от раните си. Тя предполагаше, че той е бил баща й.
След този ужасен момент Скрайб Върджин беше затворила портала и
който искаше да влезе, минаваше през личните й покои. Като предпазна
мярка Съкровищницата беше винаги заключена, освен в случаите, когато
бижутата трябваха за изолацията на Скрайб Върджин или за някои
церемонии. Ключът беше у Директрис.
Тя чу шумолене и погледна към алеята между колонадата. Напълно
забулена фигура се движеше с куцукане, като влачеше единия си крак под
дългата черна роба, а скритите ръце държаха цял куп хавлиени кърпи.
Кормия припряно отмести поглед и забърза напред с желание да се
отдалечи и от тази жена, и от Храма на Примейла. Спря се възможно най-
далече и от двете чак при отразяващото езерце.
Водата беше бистра и абсолютно неподвижна — огледало, отразяващо
небето. Щеше й се да потопи краката си в нея, но не беше позволено…
Слухът й долови нещо.
Отначало не беше сигурна какво чу и дали наистина имаше нещо.
Наоколо не се виждаше никой, нямаше нищо освен Гробницата на
младенците и гората от бели дървета, която ограждаше светилището. Тя
чакаше. Когато звукът не се повтори, реши, че е бил плод на
въображението й, и продължи.