Принцеса с часовников механизъм

— Да. — Уил потупа запотения хълбок на жребеца. — Има нужда да

бъде разтрит, както и специална грижа.

Момчето кимна.

— Значи сте ловец на сенки, а? Такива рядко се отбиват насам. Един,

не много отдавна, ама той беше дърт и неприятен...

— Слушай — прекъсна го Уил. — Има ли свободни стаи?

— Не съм сигурен дали са останали самостоятелни стаи, господине.

— Е, аз искам самостоятелна, затова най-добре да се намери. Както и

конюшня за жребеца ми за през нощта, също така вана и вечеря за мен.

Сега върви да се погрижиш за коня, а аз ще видя какво ще каже

съдържателят.

Ханджията преливаше от желание да му угоди и за разлика от

момчето, не направи никакъв коментар за Знаците по ръцете и гърлото на

Уил, а му зададе най-обикновени въпроси:

— Сам ли искате да вечеряте, или ще хапнете в общата стая,

господине? И кога предпочитате да се изкъпете — преди да се нахраните

или след това?

Уил, който имаше чувството, че е оплескан с кал до ушите, избра

първо да се изкъпе, макар да се съгласи да вечеря в общата стая. Беше взел

прилична сума мундански пари със себе си, но да вечеря в самостоятелна

гостна беше ненужен разход, особено когато дори не го беше грижа какво

ще яде. Храната беше просто гориво за пътя и нищо друго.

Въпреки че ханджията не беше обърнал особено внимание на това, че

Уил е нефилим, в общата стая на странноприемницата имаше други, които

не бяха толкова безразлични. Когато Уил се облегна на тезгяха, група

млади върколаци край масивната камина, които бяха прекарали по-

голямата част от деня, наливайки се с евтина бира, зашушукаха помежду

си. Младежът се опита да не им обръща внимание, докато поръчваше

грейка за себе си и овесена ярма за коня си, както би сторил всеки

благороден джентълмен, но пронизващите им очи го гледаха лакомо,

поглъщайки всяка подробност — от мократа коса и калните ботуши до

тежкото палто, от което не можеше да се разбере дали отдолу е скрит

обичайният за нефилимите колан с оръжия.

— По-полека, момчета — обади се най-високият от групичката. Той

седеше съвсем близо до огъня. Лицето му беше в сянка, ала пламъците

осветиха дългите му пръсти, когато извади изящна майоликова кутия и

замислено щракна ключалката й. — Аз го познавам.

— Познаваш го? — попита невярващо един от по-младите върколаци.

— Онзи нефилим? Приятел ли ти е, Скот?

— О, не, не ми е приятел. Не точно. — Улси Скот поднесе клечка

кибрит към върха на пурата си и погледна момчето в другия край на

стаята над малкото пламъче. По устните му заигра усмивка. — Ала е доста

интересно, че е тук. Наистина интересно.