Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
А някога беше така различно. Изпитваха истинска гордост от работата си. Виждаха себе си като занаятчии, като истински майстори. Също както дърводелецът се радва на съвършено изработения крак на стол, а стъкларят на прекрасно оформената ваза, и те се гордееха с делата си, усещаха неподправена тръпка от тях. Като накараха онзи наркопласьор да изяде собственото си око, като накараха мечките от зоологическата градина да изядат журналиста от „Ал Ахрам“, като очистиха четирима различни врагове само за ден в Александрия и все пак успяха да се върнат вкъщи и да направят вечеря на своята мами — тези неща ги бяха карали да се чувстват щастливи, да изпитват удовлетворение.
Но от известно време магията бе започнала да изчезва, а при сегашната задача разочарованието им нарасна. Преследването с колите наистина им хареса, а и да заколят стария дегенерат в Дакла им достави удоволствие, но да обикалят с вертолета пустинята, за да търсят купчина развалини, а междувременно това лайно Гиргис да им крещи — какъв смисъл имаше? Губеха си времето, това беше ясно. Похабяваха и себе си, и заложбите си.
Ето защо когато свършиха поредната игра и започнаха да подреждат топките за следващата, решиха, че това ще е последната им работа при Гиргис. Време им беше да се махат от тук и да отварят хранителното си заведение. Бяха мислили да го направят малко по-късно, може би в началото на новия футболен сезон, но всъщност проектът можеше да се осъществи и сега. След настоящата задача щяха да поставят точката. На трийсетгодишна възраст се пенсионираха.
— Дали да го убием? — попита онзи със сплескания от бокс нос, докато наместваше червените топки в дървения триъгълник. — Гиргис. Та всичко да е изпипано.
— Бива — отвърна брат му.
— За да не ни създава проблеми в бъдеще.
— Прав си.
— Ще довършим сегашната задача…
— … ще е непрофесионално, ако не я довършим…
— … и ще му видим сметката.
— Точно така.
Поздравиха се с пляскане на десните ръце, натриха върховете на щеките с талк, наведоха се над масата и онзи с разкъсаното ляво ухо запрати бялата топка по червените, и те се пръснаха във всички посоки. Брат му почука по ръба на билярдната маса, за да покаже, че одобрява удара.
„Мисли си за това като за поредното изкачване — казваше си Фрея, докато Фадауи подпираше ловната пушка до вратата, за да я поведе по коридора. — Като за особено трудно катерене. Това е всичко — само едно трудно катерене. Съсредоточи се, свърши си работата — и после се махай от тук. А ако му хрумне да те докосне…“
Фадауи я въведе в голяма ярко осветена дневна с канапета и столове в единия край, бюро и рафтове с книги в другия. На бюрото имаше портативен касетофон. Фадауи го пусна, после я отведе към другия ъгъл на стаята; помещението се изпълни с мелодична песен, изпълнявана от жена. Гласът й се издигаше и спускаше и действаше някак странно приспивно.
— Файруз — обясни той и намали силата на осветлението с кръглия ключ на стената. — Една от най-великите арабски певици на всички времена. Прекрасен глас, нали?
Фрея сви рамене и пъхна ръце в джобовете на дънките си.
— Да ти предложа нещо за пиене?
Тя отказа, но почти веднага се поправи и заяви: да, би пийнала нещо. Фадауи отвори шкаф с напитки — старинен, богато украсен с ленти от по-светъл и по-тъмен фурнир, — избра бутилка яркозелена течност, наля в две чаши и й подаде едната.
— „Писан Амбон“. Правят го от индонезийски зелени банани. Мисля, че ще оцениш вкуса му, въпреки не особено благозвучното име.
— Нямаш ли случайно някоя бира?
Той поклати глава със съжаление, взе втората чаша и се отпусна на бледокремавите възглавници на едно канапе; кльощавото му тяло имаше почти същия цвят като тапицерията, така че човек не можеше веднага да определи къде свършват възглавниците и къде започва кожата му.
— Е, тук стана приятно — захили се той, сложи ръка върху облегалката на канапето и отпи. — Така че… когато сама решиш.
Фрея също отпи и се намръщи на гадния сладникав вкус. Изведнъж се смути, почувства се неловко и изложена на показ. А още не беше започнала да се съблича.
— И как точно да го направя? — попита тя; мъчеше се да изглежда спокойна.
Фадауи махна с ръка.
— Както ти си решиш. Важното е да махнеш всичко… — Той направи галантен жест. — С удоволствие оставям формалностите на тебе.