Беки Б. и аферата с чантата

— Ходих да видя Джес — изричам мрачно, — обаче нея я нямаше. Ще трябва да я изчакам да се върне.

— Да ти прочета ли хороскопа? — пита Кели. — Да видим дали там не пише нещо за отношенията между сестрите.

— Млада госпожице — обажда се с укор в гласа Джим, — по това време би трябвало да преговаряш за изпитите! Защото, ако не учиш, по-добре върви да сервираш в чайната!

— А, не! — изрича бързо Кели. — Преговарям! — обръща се към мен с отегчена физиономия, пъхва списанието под щанда и вади учебник със заглавие „Елементарна алгебра“.

Господи, алгебра! Буквално бях забравила, че съществува подобно нещо. Може би всъщност е доста добре, дето вече не съм на тринадесет.

Изпитвам бясна нужда от нещо сладко, затова се насочвам към рафта със сладките неща и грабвам няколко дребни шоколадчета, както и кутийки с „Ориндж клъб“. После се насочвам към канцеларските принадлежности. Трябва да ви кажа, че обожавам канцеларските принадлежности, защото никога не са излишни. Избирам си пакетче химикалки с формата на овце, които винаги могат да ми потрябват. Нищо не ми пречи да прибавя към тях и папки и кламери със същата форма.

— Всичко наред ли е там? — пита Джим, забелязал пълните ми със стоки ръце.

— Да, благодаря!

Отнасям съкровищата си към касата, където Кели веднага ги маркира.

— Искаш ли чаша чай? — пита накрая.

— О, не, благодаря! — отговарям учтиво. — Не бих искала да ви се натрапвам! Сигурно ще ви преча.

— На какво ще ни пречиш? — срязва ме тя. — Никой не идва тук чак до четири часа, когато намаляваме цената на хляба. Освен това можеш да ме изпиташ по френски, ако искаш.

— Така ли? — светва лицето ми. — Разбира се! Щом мога да бъда полезна с нещо…

Минават три часа, а аз съм все така в магазина. Вече изпих три чаши чай, изядох половин пакетче с шоколадчета и една ябълка и успях да избера още няколко подаръка за близките си — например сервиз тумбести чаши и няколко красиви рогозки, на които винаги може да им се намери приложение.

Освен това помагам на Кели за изпитите. Само дето сега, след като преминахме конспекта по алгебра и френски, обсъждаме тоалета й за училищната дискотека. Отворихме всички възможни списания и аз й избрах разнообразни варианти, като същевременно гримирах по различен начин очите й, за да й покажа как ще изглежда с всеки от видовете грим — едното око е с драматичен вид, опушени сенки и изкуствени мигли, които открих случайно в чантичката си за гримове, другото е сребристо, по модата на шестдесетте, с бяла спирала за мигли.

— Дано майка ти не те види в този вид! — обажда се всеки път Джим, когато минава покрай нас.

— Яд ме е, че не си нося аксесоарите за коса! — цъкам с език аз, като изучавам с критичен поглед косата на Кели. — Можех да ти направя най-фантастичната конска опашка на света!

— Направо не мога да се позная! Изглеждам възхитително! — гледа момичето отражението си в огледалото и се наслаждава на себе си.

— Имаш прекрасна костна структура на лицето! И особени скули! — отбелязвам компетентно и ги подчертавам с блестяща пудра.

— Боже, толкова е забавно! — възкликва Кели и ме поглежда с блеснали очи. — Ще ми се да живееше тук, Беки! Можем да се забавляваме така всеки ден!

Вълнението й е толкова искрено, че аз съм трогната.

— Е, нали знаеш… Може пък отново да дойда на гости някой път. Стига да успея да закърпя нещата с Джес.

Само при мисълта за Джес всичко вътре в мен се преобръща. Колкото повече време минава, толкова по-нервна ставам, когато си дам сметка, че пак трябва да се срещна с нея.

— Знаеш ли, много ми се щеше точно така да си прекараме и с Джес — да си правим гримове — добавям с лека тъга. — Обаче тя не прояви никакъв интерес към идеята ми.

— В такъв случай е много тъпа! — отсича Кели.

— Не, не е. Просто… харесва други неща.

— Труден характер си е тя — вметва Джим, като минава покрай нас с няколко бутилки. — Направо да не повярва човек, че вие двете сте сестри! — Оставя бутилките и избърсва запотеното си чело. — Може да се дължи на домашното възпитание. Детството на Джес хич не беше лесно.

— О, значи познаваш семейството й, така ли? — вдигам любопитно поглед към него аз.

— Аха — кимва той. — Не отблизо, но все пак ги знам. Имал съм си вземане-даване с бащата на Джес. Той е собственик на компанията „Бъртрам Фудс“. Живее в Нейлбъри. На осем километра оттук.