Беки Б. и аферата с чантата
- Автор: Уикхем Маделин
- Серия: Беки Б. #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беки Б. и аферата с чантата». Краткое содержание книги:
Изведнъж осъзнавам, че любопитството ми нараства. Джес не ми е казвала абсолютно нищичко за семейството си. А мама и татко като че ли също нищо не знаеха.
— Е, какви хора бяха? — питам аз с възможно най-нехайния тон. — Семейството й де.
— Както вече казах, никак не й беше лесно. Майка й почина, когато беше на петнадесет. Трудна възраст за момиче.
— Никога не съм чувала за това! — ококорва се Кели.
— А пък баща й… — продължава Джим и се обляга замислено на щанда, — не беше лош човек. Почтен човек. Изключително преуспяващ. Създаде „Бъртрам Фудс“ от едното нищо, само с упорит труд. Но не бих го нарекъл особено… топъл човек.
Държеше се Джес точно толкова грубо, колкото и с братята й. Настояваше всеки от тях сам да се грижи за себе си. Спомням си Джес, когато тръгна в гимназията. Ходеше в гимназията в Карлайл. Много академично училище, между другото.
— И аз кандидатствах за там, обаче не ме приеха — вметва тъжно Кели.
— Обаче Джес си е умно момиче — отбелязва Джим и поклаща глава с нескрито възхищение. — Обаче, за да стигне дотам, всяка сутрин трябваше да сменя три автобуса. Често ми се случваше да я виждам по пътя — никога няма да забравя как изглеждаше! Ранната утринна мъгла, наоколо никой друг, само Джес си седи на спирката с огромната си училищна чанта. Тогава не беше толкова силна, каквато е сега. Беше слабичка и тънка като вейка.
Той прави кратка пауза, а аз не се сещам какво да кажа. Мисля си за това как мама и татко всеки божи ден ме караха на училище с колата. Въпреки че училището ми изобщо не беше далече.
— Би трябвало да са много богати — отбелязва Кели, докато ровичка из чантичката ми с гримове. — Щом са собственици на „Бъртрам Фудс“, не може да не са богати. Нали вземаме всичките онези замразени пайове от тях! — обяснява ми тя. — Както и сладоледа. Да знаеш само какъв огромен каталог имат!
— О, доста са добре, в това няма спор — кимва Джим. — Но открай време са стиснати по отношение на парите си. — След тези думи той разкъсва едно кашонче със супи на прах и започна да ги подрежда по рафтовете. По едно време продължава: — Някога Бил Бъртрам много се хвалеше с това. Казваше колко е горд, че всичките му деца си заработвали джобните си пари с честен труд. — Прави лека пауза, стиснал в ръце една пилешка и една гъбена супа. — И ако не можеха да си позволят да си платят за някаква училищна екскурзия или каквото там трябва, просто не ходеха. Ето така.
— За училищна екскурзия ли?! — зяпвам изумено аз. — Ама всички знаят, че за тези екскурзии плащат родителите!
— Не и семейство Бъртрам! Бащата много държеше да ги научи на стойността на парите. Спомням си как веднъж се чу, че едно от момчетата на Бъртрам било единственото, което не отишло на училищната пантомима. Защото нямал пари, а баща му отказал да му плати! — цъква с език Джим и продължава да си подрежда супите. — Не знам дали е вярно или не, но не бих се изненадал да е точно така. — Поглежда Кели с престорена жестокост и отбелязва: — Ти направо не знаеш как живеят хората, скъпа! Защото всичко ти е лесно и за нищо не полагаш усилие!
— Напротив, нали ти помагам! — не му остава длъжна Кели. — Ето, нали сега съм тук?
Протяга ръка към рафта с дъвките, взема си една, обелва я и я лапва. После се обръща към мен и предлага:
— Какво ще кажеш сега аз да ти направя грима, Беки? — Започва да рови из чантичката ми и по едно време пита: — Да имаш някакъв бронзир?
— Е, сигурно е там някъде — отвръщам разсеяно.
Все още си мисля за Джес. Представям сия сама, застанала на автобусната спирка, така крехка и слабичка.
Джим смачква празното кашонче от супите на прах, после се обръща и отсича:
— Ама ти не се тревожи, скъпа! С Джес ще се помирите, повярвай ми!
— Дано! — опитвам се да му се усмихна аз.
— Вие сте сестри. Роднини сте. А роднините винаги трябва да се подкрепят един друг. — Хвърля поглед през витрината и отбелязва: — Охо, днес май са започнали да се събират твърде раничко!
Проследявам погледа му и забелязвам две стари дами да кръжат пред магазина като лешояди. Една от тях присвива очи пред изложения хляб, после се обръща към другата и поклаща глава.
— В това село никой ли не купува хляб на истинската му цена? — обръщам се към Джим.
— Абсолютно никой — отговаря той. — Освен туристите, разбира се. Но в последно време такива не се срещат много често. Идват предимно алпинисти, които искат да катерят Скъли Пайк — а на тях не им е много до хляб. Купуват си единствено продукти за спешни случаи.