Снежен крах
- Автор: Стивенсон Нил Таун
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Снежен крах». Краткое содержание книги:
— Хей, вижте! — подмята някой. — Нашата приятелка Куриерката! Добре дошла, приятелко!
Течните й стави са открити, подръка, и добре разклатени преди употреба. На китките си има високоволтови ултрамодни метални маншети за в случай, че някой се опитва да я стисне за същите. И палка-зашеметител в ръкава. Само най-първобитните задръстеняци носят огнестрелно оръжие. С пистолетите работата много се проточва (трябва да чакаш на жертвата да й изтече кръвта и да умре), но по парадоксален начин те доста често трепят хора. Но никой няма да те тормози, ако го фраснеш с палка-зашеметител. Поне така твърдят рекламите.
Така че не че се чувства точно уязвима, но все пак би искала да избере мишената си. Затова поддържа скорост, подходяща за бягство, докато намери жената с дружелюбния вид — плешивата мацка със съдраната имитация на тоалет от „Шанел“. После връхлита към нея.
— Аре в гората — предлага й Уай Ти. — Искам да си поговорим за това какво става с остатъците от мозъка ти.
Жената се усмихва, изправя се с мъка на крака с добродушната непохватност на дебил в добро настроение.
— Обичам да говоря за това — казва тя. — Защото вярвам в него.
Уай Ти не си губи времето с приказки — направо хваща жената за ръката и я помъква нагоре по склона, към ниските шубраци, далеч от шосето. Не вижда розови лица да се спотайват в инфрачервения спектър — трябва да е чисто. Но зад нея има две-три — шляят се небрежно и не поглеждат към нея, все едно току-що са решили, че е време да се поразходят из гората посред нощ. Единият е Върховният жрец.
Жената е вероятно около двайсет и петгодишна, висока и дългуреста, хубавичка, но не красавица. Сигурно е била енергична, но не и резултатна нападателка в училищния баскетболен отбор. Уай Ти се настанява на един камък в мрака.
— Имаш ли някаква представа къде се намираш? — пита Уай Ти.
— В парка — отговаря жената. — С моите приятели. Ние помагаме за разпространението на Словото.
— Как попадна тук?
— От „Ентъпрайз“. Там ходим да се учим.
— Искаш да кажеш, от Сала? Салът „Ентърпрайз“? Оттам ли идвате всичките?
— Не зная откъде сме дошли — отговаря жената. — Понякога ми е трудно да си спомням. Но това не е важно.
— Преди къде си живяла? Не си израснала на Сала, нали?
— Бях системен програмист за „3върс Систъмс“ в Маунтин Вю, Калифорния — отвръща жената, като изведнъж превключва на идеален, нормален английски.
— Как тогава попадна на Сала?
— Не знам. Старият ми живот приключи. Започна новият ми живот. Сега съм тук. — Пак заговори на бебешки.
— Какво е последното нещо, което си спомняш отпреди края на стария си живот?
— Работих до късно. Имах компютърни проблеми.
— Само това ли? Това ли е последното нормално нещо, което ти се е случило?
— Системата ми преживя срив — обясни тя. — Видях точици на екрана. И после ми стана много лошо. Отидох в болницата. Там, в болницата, срещнах един мъж, който ми обясни всичко. Обясни ми, че съм била окъпана в кръвта. И че сега принадлежа на Словото. И изведнъж проумях всичко. А после реших да отида на Сала.
— Ти ли го реши или някой реши вместо тебе?
— Исках го. Там ходим ние.
— Кой друг беше на Сала с тебе?
— Други хора като мен.
— Какви като теб?
— Всичките — програмисти. Като мен. Видели Словото.
— На компютъра ли са го видели?
— Да. Или понякога на телевизионен екран.
— Какво правеше ти на Сала?
Жената запрята ръкава на дрипавата си дреха и показва ръка, цялата в белези от игли.
— Дрогирала си се?
— Не. Давахме кръв.
— Точили са ви кръвта’?
— Да. Понякога пишехме и програми. Но само някои от нас.
— Откога си тук?
— Не знам. Преместват ни тук, когато вените ни вече не стават за нищо. Просто вършим разни неща, за да помогнем за разпространението на Словото — мъкнем предмети, издигаме барикади. Но не прекарваме особено много време в труд. През повечето време пеем песни, молим се и разказваме на другите хора за Словото.
— Искаш ли да се махнеш оттук? Мога да те измъкна.
— Не — отвръща жената. — Никога не съм била по-щастлива.