Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
Още десет минути! След десет минути ще пусне децата и ще хукне бързо към Лоренс на остров Орти. Развълнувана е като тийнейджърка, която нейният пъпчив възлюблен чака на излизане от училище на автобусната спирка. Чувства се и малко смешна. Да, естествено. Но от колко време вече не е имала смелостта да се вслуша в лудо биещото си сърце, да вдигне очи към синьото небе и да не мисли за нищо друго, освен за безоблачното си щастие, да изпита желание да остави начаса децата, да целуне силно всяко от тях по двете бузи, да им каже, че заминава накрая на света и че когато се върне, всички те ще са пораснали. Да избухне в смях пред обърканите изражения по лицата на родителите им.
Да, чувства се смешна, но това чувство е толкова приятно… А и няма настроение да преподава уроци и непрекъснато се смее нервно на всяка детска глупост… Дори не им прочете конско, когато нито едно от децата не й даде картина за конкурса на фондация „Робинсън“. Дори и най-надарените… Всеки друг ден би им държала цяла проповед: за шанса, който не трябва да пропускат, за младите им пориви, които трябва да се насърчават, за желанието, което не трябва да умира, за пламъка, който не трябва да угасва — всички съвети, които им е повтаряла до втръсване през годината и в които в крайна сметка се е вслушала само тя. Наистина е чула тези съвети! Защото след девет минути ще избяга!
Казала е на децата да решат една задача. Това насочва вниманието им в друга посока след Арагон и рисуването. Някои родители се оплакват, че тя не преподава достатъчно на потомството им математика и други науки.
Престъплението да мечтаеш…
Погледът с цвят на лилия от картина на Моне излита през прозореца на класната стая и лети далеч отвъд любимите тополи на Моне.
— Не си ли предаде картината? — шепне Пол на Фанет.
Фанет не го чува, а учителката гледа в друга посока.
Отивам там!
Момичето се промъква до чина на Пол.
— Какво?
— Какво стана с картината ти за конкурса?
Венсан ги гледа странно. Мери като че ли се кани да вдигне ръка, че й пречат, и да повика учителката веднага щом се обърне.
— Ами, не успях тази сутрин, нали майка ми ме води на училище сега. Пак щеше да получи нервна криза! А и като свършим, ще ме чака на вратата…
С крайчеца на окото си Фанет проверява дали учителката не гледа към тях. А с другото око наблюдава Мери. Навреме. Мери сякаш се кани да стане от чина. Но в същия миг, като че ли е очаквал това, Камий се навежда към тетрадката й, за да й обясни задачата.
Дебеличкият Камий ме разбира понякога и като че ли и сега е схванал как стоят нещата. Мери наистина не чатка нищо по математика. А и изобщо няма никакви способности, за да разбере който и да било предмет. А с Камий е точно обратното. Сваля момичета, като важничи. Е, накрая може и да има успех с Мери.
Фанет е клекнала пред чина на Пол.
— Пол — шепне момичето, — ще можеш ли да отидеш при перачницата и да вземеш картината ми? Нали знаеш откъде — от скривалището ни. И да я донесеш на учителката веднага след училище?
— Разчитай на мен. Ще изтичам със спринт дотам и обратно за пет минути…
Фанет прави таен слалом между чиновете, за да се върне на мястото си. Тихо, дискретно. Само дето този тъпак Пиер пак е захвърлил чантата си под чина и тя се търкаля по пода. Фанет се блъсва в нея и чантата се удря в крака на стола. Вътре иззвънтява нещо.
— Ама че тъпак!
Стефани Дюпен се обръща към децата.
— Фанет! Защо си права? Веднага се върни на мястото си!
71
ДУЛОТО НА ПУШКАТА на Жак Дюпен все още е опряно в якето на Лоренс Серенак. Точно в сърцето му. Полянката прилича на античен театър, а наредените като под конец тополи — на колони. Потънала е в свещено мълчание. Като далечно ехо се долавя шумът на буйно течащата Сена.
Серенак се опитва да размишлява бързо. Методично. Какво представлява човекът, насочил пушката си към него… Дали Жак Дюпен е убиецът на Жером Морвал? Ако е така, значи си има работа с педантичен и методичен убиец с пресметлив ум. А такъв човек няма да стреля по ченге посред бял ден. Значи блъфира.
Лицето на Жак Дюпен не му подава никакъв сигнал. Изражението му би било същото и ако се бе прицелил в заек или яребица по пътека „Астрагал“. Съсредоточен, със смръщени вежди, с леко треперещи и влажни от пот ръце. В позата на ловец, който държи на мушка малко по-едър дивеч от друг път. Серенак е принуден да смени посоката на разсъжденията си. Може би, в края на краищата, Жак Дюпен е просто един ревнив съпруг, на когото са изневерили и той се е почувствал унизен? В такъв случай срещу него стои нещастник, който няма да убие хладнокръвно друг човек…