Не се сбогувам [bg]

Владимир Зенонович Гай-Гаевски наистина съвсем не изглеждаше героично. Във вагон-салона начело на дълга, покрита с карти маса, седеше възрастен разплут дебелак с морав нос и загаснала папироса в ъгъла на устата. Зад пенснето сънено мигаха дребни подпухнали очички. Неспретнатият черен мундир с избелели пагони му седеше като торба и отпред бе целият в пепел, в тлъстата ръка потреперваше чаша недопит чай.

Но именно тази не особено картинна външност впечатли Фандорин. Пълководец, който не смята за нужно да изобразява величие, трябва да е много уверен в себе си. За Гай-Гаевски се говореше, че при необходимост лично е предвождал войниците в атака и единадесет пъти е бил раняван. Преди германската война кариерата на Владимир Зенонович не вървяла, службата в мирно време му била трудна. Независимо от дипломата от Генералщабната академия, през четиринадесета година той бил само подполковник и се готвел да се пенсионира по възраст. Но на фронта започнал бързо да се издига и завършил войната като командир на Гвардейски корпус. През осемнадесета този шкембест, възрастен чичко се бе добрал от Петроград на юг и без да чака високи длъжности, се записал като редник в доброволчески полк. Сега, година и половина по-късно, той водеше главната бяла армия към Москва.

Фронтоваците го обожаваха, като най-вече се възхищаваха дори не от храбростта му (та кой сега не е храбър?), а от легендарната му издръжливост по отношение на пийването. Носеха се слухове, че генералът опразва по три бутилки коняк дневно и винаги е подпийнал, но никога не е пиян. Освен това разправяха, че вечно губел и изпускал нещо и че без адютантите си бил като дете без бавачка - тази му черта, неясно защо, предизвикваше особено умиление у войниците. Но армията на разсеяния командващ работеше като часовник.

- А - това бе всичко, което каза Гай-Гаевски, щом видя Ераст Петрович (Романов остана отвън). - Чаша чай?

- Б-благодаря - поклати глава Фандорин, като хвърли само за миг поглед към останалите участници в съвещанието, защото познаваше и двамата.

Единият бе полковник Козловски, началникът на контраразузнаването: слабо, сбръчкано лице с нервен тик, дълги мустаци като на хлебарка. Вторият - Скукин, който наскоро бе произведен в полковник. Той бе на длъжност офицер за поръчения при роднината си и според слуховете имаше по-голямо влияние от всички останали членове на щаба, взети заедно.

Козловски се усмихна на Фандорин с явно облекчение.

Скукин му кимна сухо, подчертавайки колко важна личност е сега. От края на май, когато се видяха за последен път, Аркадий Сергеевич наистина се бе променил. С безупречността на стойката, мундира и прическата полковникът сякаш компенсираше кръчмарския вид на чичо си.

От вътрешната страна, където явно бяха личните покои на командващия, без да почука, безшумно се вмъкна още един офицер със същия черен доброволчески мундир като на генерала, но стегнат и с юнашки вид. Сресаната му на път коса блестеше от брилянтин, блестяха и съвсем новите акселбанти. Влезлият капитан, без да пита, просто ей така, дръпна чашата от ръката на Гай-Гаевски и доля в нея тъмнокафява течност от една манерка, така че стана ясно: това не е никакъв чай. Значи това за коняка не са сплетни, разбра Ераст Петрович.