Не се сбогувам [bg]

- Къде изчезнаха звездичките от пагоните ви?

- Началникът ми реши да ме повишат в по-горен чин. Засега не съм си набавил нови пагони - дефицит, затова просто махнах звездичките. Изглеждате прекрасно, Елизавета Анатолиевна.

Целуна й ръка не по правилата на вежливостта - символично, а истински, с устни, като при това едва стисна и пръстите й. Все пак мъжете са поразителни същества. Струва им се, че ако преди сто години в момент на слабост нещо им е било позволено, то това и сега има някакво значение.

Мона отдръпна ръка.

- Но моля ви, толкова тежко понасям състоянието си. Повдига ми се, вие ми се свят, нямам апетит.

Капитанът размени поклон с японеца, който за разлика от Мона явно се радваше на посетителя. Маса беше останал с най-приятни впечатления от августовските приключения и сега приличаше на кучето на Павлов, пред което се е запалила лампичка.

- Тук ли е Ераст Петрович? - попита Романов. Сърцето отново се сви. Лошото предчувствие се потвърждаваше.

- А ето го и него - Мона посочи масата. Капитанът погледна и отстъпи назад. В средата й се мъдреше художествената композиция „Трофеят на Иродиада": главата на Ераст, заобиколена от астри, рози и хризантеми. Мона я направи в естествена величина с много старание и любов. Подбра и боядиса перука, залепи му мустачки и мигли, дорисува вени на слепоочията. Просто да се ненагледаш! Само очите бяха затворени, защото Мона работи тайно, нощем, когато благородният мъж спеше. Искаше да го изненада. Малко я дразнеше това, че той беше винаги толкова сдържан и невъзмутим, и нищо не може да го учуди или изкара от равновесие. Изненадата се оказа блестяща.

Една сутрин двамата бяха в банята - Мона бе във ваната, той се бръснеше - и тя го помоли със слаб гласец: „Мили, извади ми лавандуловата есенция". Благородният мъж, без да подозира, отвори тоалетното шкафче - а там бе главата му. Изражението на Фандорин стана такова, че Мона една не пометна от смях. Това щеше да е глупаво, разбира се. За сметка на това сега й беше приятно да си спомни. Тя и сега изхихика. Японецът също бе доволен от реакцията на капитана.

- Красиво ли е? И аз скоро ще имам. Още по-хубава. Със стъклени очи.

Романов поправи яката на куртката си.

- Уф. Весело си живеете. Не като мен... А кога ще се прибере господин Фандорин?

Отговориха едновременно.

Мона:

- Няма да е скоро.

Маса:

- Скоро.

Капитанът бе в затруднение.

- Ще позволите ли да ползвам телефона?

Назова номера, след това помоли някого, вероятно дежурния, да го свърже с „господин полковника". Разговорът беше кратък.

- Лавър, в „Метропол" съм. Няма го. Не се знае кога ще се върне. Да взема да се прибера?... Добре, ясно. Ще го чакам, колкото е необходимо.

Съвсем лошо, навъси се Мона. Щом все пак не се размина без Козловски, а и той заповядва „да се чака колкото е необходимо".

Полковникът никак не й се понрави още от самото начало. Той се появи за първи път още докато с Ераст живееха под наем. Козловски беше обикновен, делови, с прямо, открито лице, много симпатичен - именно с това не й се хареса. Говореше с Ераст като с архиерей, много почтително. Каза, че през четиринадесета година, когато го прехвърлили в контраразузнавателното управление, минал специален курс, където изучавал операциите на Фандорин по време на японската война. „Това, че вие, ваше превъзходителство, сте се озовали в Харков е невероятен късмет - обясняваше лошият гост. - Имаме страхотна нужда от вас. За мен ще бъде чест и щастие да служа под ваше ръководство". А после заниза разни приказки за Бялото дело и спасението на нещастната Родина от червената зараза. Мона вече се готвеше да припадне, за да прекрати тази опасна беседа, но Ераст прекъсна княза. Каза му, че неговите врагове не са нито червените, нито лилавите, а всевъзможните мерзавци, които биват всякакви на цвят, и враговете на отечеството. При сегашните обстоятелства обаче отговорът на въпроса кой е враг на отечеството не е очевиден. Лично той смята, че такива са всички участници в тази проклета кланица.