Рубинения кръг [bg]

Помислих, че ще продължи да протестира, но той отстъпи. Двамата се запътиха към портала, а аз хукнах към заседателната зала на магистрите, като по пътя ловко отбягвах пощурелите Воини и фотиани. За щастие, наоколо цареше такава безредица, че никой не обърна внимание на една самотна доброволка. Навярно са решили, че в уплахата си съм се изгубила. Всъщност имаше голяма вероятност да решат, че изчезването ни е в резултат на страха и никога да не свържат Сабрина с откраднатия лаптоп.

Както се надявах, в настаналия смут магистрите бяха зарязали срещата си. Влязох безпрепятствено в празната зала и едва не нададох радостен вик, когато видях лаптопа върху масата. Взех го и се извърнах към вратата — където едва не се сблъсках с магистър Анджелети. За миг той застина сащисано, а погледът му се стрелкаше ту към лицето ми, ту към лаптопа.

— Какво си мислиш, че правиш? — изломоти той, давейки се от гняв, и блокира изхода.

Дотук с надеждата да не ни свържат с кражбата на лаптопа. Поколебах се само миг. След като прикритието ми вече бе изгърмяло, най-добре да продължа докрай. Припомняйки си уроците на Малахи Улф, аз се мобилизирах и забих във физиономията на магистър Анджелети едно силно кроше, което той определено не очакваше. Но напълно бях забравила за магията за увеличаване на силата, която ми бяха направили вещиците. От мощния ми удар той полетя на няколко метра назад и се пльосна по гръб. Поваленият магистър простена и отпусна ръка върху главата си, но не понечи да ме преследва, когато го заобиколих тичешком и хукнах през лагера към изхода.

Никой не ме спря, когато се насочих към главния портал. Воините бяха прекалено заети да размахват оръжията си срещу фотианите, крещейки за последна битка и изпращане на враговете им в ада. Охраната при портала бе зарязала постовете си, за да се присъедини към мелето и аз се измъкнах необезпокоявана. Зарадвах се, като видях колата на Сабрина да ме чака с включен двигател. Стоварих се на задната седалка, а тя даде газ до дупка, преди да успея дори да затръшна вратата.

— Взе ли го? — попита Сабрина, докато се отдалечавахме с бясна скорост.

— Взех го — отвърнах, докато закопчавах предпазния си колан. — Но, ъ, не стана толкова тайно, както се надявах. В крайна сметка може би ще се наложи да напуснеш завинаги редиците на Воините.

Тя изсумтя.

— Няма проблем, особено ако този лаптоп си заслужава.

Аз притиснах ценната придобивка към гърдите си.

— Надявам се да си заслужава. Къде ще го отнесем?

— При Маркъс, разбира се.

Маркъс все още се намираше в хижата на Хауи в пустинята. Слънцето вече залязваше, когато няколко часа по-късно пристигнахме пред хижата. Надявах се Ейдриън все още да е там, но когато влязохме в дневната, заварихме само Маркъс на дивана да си похапва овесени бисквити с крем за закуска и да прелиства стар брой на „Рийдърс Дайджест“.