Сянката на чинара [bg]

Едно от хубавите неща в брака му с Лети беше фактът, че семейството й живее далече, в Алабама. Тя нямаше роднини в окръг Форд. Собствените му роднини бяха твърде много и това създаваше неприятности, но нейните не го тормозеха. Той тайничко се зарадва, когато на трийсет години Лети научи, че Сайпръс и Клайд Тайбър не са истинските й родители, а шестте им деца не са й братя и сестри. Злорадството му обаче бързо отшумя, когато Лети продължи да се държи с тях като с кръвни роднини. Клайд почина, децата се пръснаха и Сайпръс трябваше да се настани някъде. Приютиха я временно, а пет години по-късно тя още беше тук, по-дебела и по-взискателна от всякога. Братята и сестрите също се върнаха с потомството си и с протегната ръка.

Честно казано, имаше и неколцина от семейство Ланг. Една от снахите беше постоянен дразнител. Беше останала без работа и се нуждаеше от заем, за предпочитане само срещу устно обещание, че ще го върне. Симиън за малко да посегне към бутилката, но устоя на изкушението и излезе от пикапа.

Навсякъде щъкаха деца, в камината гореше огън, а кухнята беше пълна с жени, които готвеха, и мъже, които опитваха. Почти всички се зарадваха, че го виждат, или просто умееха да се преструват. Лети се усмихна и двамата се прегърнаха. Той беше звъннал предишния ден от Канзас и беше обещал да се прибере навреме за вечеря. Тя го целуна по бузата, за да провери дали е пил, и когато той издържа теста, жена му видимо се успокои. Доколкото й беше известно, в къщата нямаше нито капка алкохол и на нея отчаяно й се искаше нещата да си останат така. В дневната Симиън прегърна децата си — Порша, Федра, Кларис и Кърк — и двете си внучета. От касетофон на горния етаж гърмеше „Рудолф“, а три невръстни момчета бутаха Сайпръс напред-назад по коридора с опасна скорост. Тийнейджъри гледаха телевизия, увеличили звука докрай.

Старата къща направо се тресеше от хаотична енергия и след малко Симиън отново се успокои. Самотата на пътуването бе заличена. В крайна сметка беше Бъдни вечер и той беше заобиколен от семейството си. Разбира се, голяма част от проявяваната обич и топлота бяха мотивирани от алчност и желание за близост с Лети, но Симиън реши да не обръща внимание на това. Поне за няколко часа, за да се наслади на мига.

Само да беше тук Марвис!

Лети събра две маси в трапезарията. Жените ги отрупаха с печени пуйки, шунка, сладки картофи, половин дузина други зеленчуци и гювечи и впечатляващ брой торти и пайове. След няколко минути всички се събраха край храната и Лети каза кратка благодарствена молитва. Но това не беше всичко. Тя разгърна бял лист от тетрадка и каза:

— Слушайте, от Марвис е.

Щом чуха името му, всички замряха; главите се наведоха по-ниско. Присъстващите имаха собствени спомени от най-голямото й дете и повечето бяха съкрушителни, неприятни.

— „Здравейте, мамо и татко — зачете Лети, — братя и сестри, племенници, лели и чичовци, братовчеди и приятели. Изпращам ви най-хубави празнични благопожелания и се надявам всички да прекарат весела Коледа. Пиша от килията си, през нощта. От тук виждам небето — тази вечер няма луна, но има много звезди. Една е наистина ярка, мисля, че е Полярната, но не съм сигурен. Както и да е, в момента си представям, че е Витлеемската звезда, която води влъхвите към младенеца Исус. Евангелие от Матея, Глава втора. Обичам ви всички. Иска ми се да бях там. Много съжалявам за грешките си и за нещастието, което причиних на близките и на приятелите си. Един ден ще изляза от тук, а когато съм на свобода, ще бъда с вас на Коледа и ще си прекараме чудесно. Марвис.“