![Оставих те да си отидеш [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/1/9/ostavih-te-da-si-otidesh-bg-download.jpg)
Оставих те да си отидеш [bg]
- Автор: Макинтош Клер
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2077-2
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Оставих те да си отидеш [bg]». Краткое содержание книги:
Възхитително добър роман. Лий Чайлд
Ужасяващо и завладяващо четиво с главозамайващ обрат, който ме смаза. Толкова го харесах, че не исках да приключва. Питър Джеймс
Въздействащ, завладяващ и състрадателен. Паула Хоукинс, автор на Момичето от влака
Паркингът за коли на Бетан е за хората, които отсядат в караванния парк, но близостта му до плажа го прави атрактивен за онези, които са решили да се разходят по него. Приятелката ми няма нищо против, освен в разгара на сезона, когато поставя големи знаци, на които пише Частен паркинг, и връхлита от магазина, когато види някое семейство да разтоварва багажа за пикник от колата си. По това време на годината, когато паркът е затворен, колите, които се спират на него, принадлежат на разводачите на кучета и на хората, които обичат разходките.
– Можеш да го използваш, разбира се – ми беше казала Бетан, когато се запознахме.
– Аз нямам кола – обясних ѝ тогава.
Тя ми каза, че гостите ми могат да спират на паркинга ѝ, но никога не отбеляза, че нямам такива, освен Патрик, който винаги си спираше лендроувъра там, преди да дойде да ме види. Прогонвам спомена от главата си, за да не реши да остане.
В момента има няколко паркирани коли на мястото. Очуканото волво на Бетан, някакъв ван, който не разпознавам и... потривам очи и клатя глава. Не е възможно. Не може да е моята кола. Започвам да се потя и си поемам голяма глътка въздух, докато се опитвам да си обясня какво точно виждат очите ми. Предната броня е счупена, в средата на предния прозорец стъклото е пукнато и се е образувала паяжина с големината на юмрук.
Това е моята кола.
Изглежда невъзможно. Когато напуснах Бристъл, изоставих автомобила си. Не защото смятах, че полицията ще го проследи – макар че ми мина през ума – а защото не можех да понеса гледката му. За един ужасен миг се зачудих дали полицията не го е намерила и не го е докарала тук, за да тества реакцията ми. Оглеждам се из паркинга, все едно ще бъда нападната от въоръжени полицаи.
Толкова съм объркана, че не мога да преценя колко е важна колата, не мога да преценя дали е от значение. Сигурно е, щом полицията толкова дълго настояваше да им кажа какво съм направила с нея. Трябва да я разкарам. Сещам се за филмите, които съм гледала. Дали мога да я хвърля от някоя скала? Или да я запаля? Ще ми трябва кибрит и бензин или нафта... но как ще я запаля, без Бетан да ме види?
Поглеждам към магазина, но не я виждам на прозореца, така че си поемам дълбоко въздух и тръгвам към колата си. Ключовете са в запалителя и аз не се двоумя. Отварям вратата и сядам на мястото на шофьора. На мига съм споходена от спомени за злополуката: чувам как майката на Джейкъб пищи и собствения си ужасен вик. Започвам да треперя и се опитвам да се взема в ръце. Автомобилът пали от първия път и излизам от паркинга. Ако Бетан погледне навън сега, няма да ме види – за нея ще е просто кола, която вдига облак прах след себе си и се насочва към Пенфейш.
– Приятно е да си отново зад волана, нали?
Гласът на Иън е премерен и сух. Натискам спирачките и колата захожда рязко наляво, а ръцете ми се плъзгат по волана. Ръката ми се е стрелнала към дръжката на вратата, когато осъзнавам, че звукът идва от CD плейъра.
– Предполагам, че ти липсва малката ти блъскаща количка? Няма нужда да ми благодариш, че ти я върнах.
Гласът му има мигновено действие върху мен. Чувствам как се смалявам, потъвам в седалката си, все едно мога да се скрия в нея, а ръцете ми са горещи и лепкави.
– Забрави ли брачните ни клетви, Дженифър?
Слагам ръка на гърдите си и я притискам силно, опитвам се да забавя ритъма на сърцето си.
– Стоя до мен и ми обеща, че ще ме обичаш, почиташ и ще ми се подчиняваш, докато сме живи.
Иън ме дразни, като припява с ледения си глас клетвата, която дадох преди толкова много години. Той е луд. Сега разбирам това и се ужасявам, че през всичкото това време съм си лягала до него, без да знам наистина на какво е способен.
– Да припкаш в полицията и да им разказваш историите си не е разбирането ми за почит, Дженифър, не мислиш ли? Да им разказваш какво се случва зад вратите ни не е олицетворението на подчинение. Просто помни, винаги съм ти давал онова, което си си просила...