Оставих те да си отидеш [bg]

Той не ме поглежда в очите, само се навежда, за да погали Бо.

– Искам да те няма до сутринта.

– Йестин, не мога да си тръгна! Знаеш какво се случва. Условията по гаранцията ми са да остана на този адрес до деня на делото ми.

– Това не е мой проблем. – Най-накрая Йестин ме поглежда и осъзнавам, че също не се наслаждава на това, което прави. Лицето му е сериозно, но в погледа му виждам болка. Мъжът бавно клати глава. – Виж, Джена, цял Пенфейш е наясно, че си арестувана, защото си блъснала някакво момче, и всички знаят, че стоиш тук, защото си наела вилата ми. Самият аз мисля, че всеки може да се озове на твое място. Въпрос на време е да последва още от това – хазаинът ми посочва към графитите на вратата, които въпреки опитите ми да изчистя, все още са там, – че и по-лошо. Кучешки лайна в пощенската кутия, пиратки, палежи – постоянно четем за подобни неща във вестниците.

– Нямам къде да отида, Йестин – моля му се, но решителността му е непоколебима.

– Селският магазин не иска да купува продукцията ми вече – обяснява ми той, – отвратени са, че давам покрив над главата на убийца.

Поемам си дълбоко въздух.

– Тази сутрин са отказали да обслужат Глинис. Няма проблем да се заяждат с мен, но когато почнат и със съпругата ми...

– Трябват ми още няколко дни, Йестин – продължавам с молбите аз. – Трябва да се явя в съда след две седмици и след това ще изчезна завинаги. Моля те, Йестин, позволи ми да остана дотогава.

Мъжът пъха ръце в джобовете си и извръща поглед към морето за известно време. Чакам. Знам, че нямам какво повече да кажа, за да променя решението му.

– Две седмици – казва той, – но нито ден повече. И ако ти е останал малко здрав разум, ще стоиш настрана от селото дотогава.